Белите нощи или без-нощите на пощальона Алексей Тряпицин

Алексей пощальона: Ето, Тимка, училище ще завършиш и пощальон ще те направим.

Тимур хлапето: Да, бе, скоро „поща“ изобщо няма да има.

Алексей пощальона: Как „поща” няма да има?! Поща винаги ще има.

Тимур хлапето: На кого му трябва [поща]? Сам казваше, че писма отдавна никой не пише. Сега има интернет.

Алексей пощальона: Тимка, писма и аз не пиша… ама,… хляба с sms не можеш да изпратиш. Има бабчета, които не ги умеят тези ми ти цъкания. Ако няма поща, кой ще идва тук в селото? Как ще идва храната?

Колоб?к [Витя Питката – забравения, пропил се пенсионер]: Какво ни остава? Да се споминем?! Тогава и поща няма да трябва.

Алексей пощальона: …Всички отведнъж ще се споминем…

Ч о в е щ и н а т а.

Проста и истинска и днес пощальонът Алексей Траяпицин я доставя с дневната поща и с храната на съселяните си в родното им, оставено на себе си – и вероятно затова – захвърлено в забвение селце Вершинино. Ден подир ден, неотменно и в ритуал той се събужда с мисълта и с вярването, че това, което прави по призвание, е нужно… и човешко. Това е неговият смисъл. Сутрин пощальонът Алексей става от леглото си и поглежда чехлите си, дали чинно са застилани на поста си, за да го обуят и разведат из скромното му жилище – от тоалетната до самовара, от

отпиването на запарения чай до нахлузването на грубите гумени ботуши, които да го изведат навън до ръждясалата му, но вярна пощенска моторница. Единствен представител на държавата („Почта Росии“) за селцето, пощальонът Алексей Тряпицин прекосява водната шир на Кенозеро (езеро на р. Кен в Архангелска област, Русия), за да осигури на вершининевци необходимото от града и за да обгрижи всеки поотделно.

Неотменен в житейския си избор какво и как да прави и за кого да го прави, той среща, обаче, измяната на същите тези, само негови съселяни. В една неочаквана за него „бяла“ нощ те изтръгват мотора на лодката му (държавната) и го оставят – клетия пощальон – „сам на себе си“ и в невъзможност да изпълнява задълженията си. („Бунтът на масите“!, би казал съпругът ми, прелиствайки страници от книгата на Хосе Ортега-и-Гассет.) Разбрал истината и в огорчение, пощальонът-земляк се възправя срещу вершининевци. Ала и те в отговор се нахвърлят животински върху му и го събарят безпомощен на земята. Тогава, повален и останал вече само Льоша, той спира да се противи и отправя поглед нагоре към небето…

Все още в обувките на властта, без колебание пощальонът Алексей Тряпицин събира багажа си и тръгва за града (за цивилизацията). Това да е краят! Да няма пощальон, да няма „поща“! Но посрещналото го утро там, в града го обръща към самия него: бягството му значи ли „да няма и Алексей?!“ Той се събужда не в своето си легло, става и понечва „да се огледа“ във верните си домашни чехли…

Но чехлите ги няма.

И разбира, че в тях той вижда единствено себе си, вижда сякаш отражението си във водите на езерото Кен. По човешки, без атрибутите на властта – без а-ла ловджийската униформа, гумените ботуши и моторницата – той си остава вершининеца Льоша. И като такъв той се връща при своите си, за да ги последва в решението им да напуснат изоставеното Вершинино…

***

[Алексей почтальон: Вот, Тимка, школу закончишь, почтальона тебе возьмем.

Тимур малыш: Да, ну, скоро это «почта» вообще не будет.

Алексей почтальон: Как почта не будет?! Почта всегда будет?

Тимур малыш: Да, кому она нужна? Сам говорил, что писем давно-же никто не пишет. Сейчас интернет есть.

Алексей почтальон: Тимка, не пишу письма я… надо… хлеб sms-ку не пошлёшь. Бабули есть … эти хлопы не понимая… Почта не будет – кто сюда приедет в деревню? Как еда приедет?

Витя: Хоть, помремся. Тогда почта и не нужда будет.

Алексей почтальон: Мы все сразу помрём, та, Витя.]

***

„Белые ночи почтальона Алексея Тряпицына“ (2014)

ВАШИЯТ КОМЕНТАР