Дървото, което обичаше пясъка морски,
се листеше благо и морно под купол небесен, изписан в облаци фрески.
и някоя птица стремглава, свободна – виждам – полита над него,
пробила небето,
където
ангели божи стъкмяват наряди за живописани от тебе и мене волни пиески.
***
Помниш ли, риба хамсия: и тя, като птица перната,
– макар неравностойна в играта –
към простора небесен с хриле „да политне“ – прие възжелано мечтата.
И пита нетърпелива водата
за полета птичи над хоризонта приморски – неполски, негорски –
приютен от свода ефирен, сред атмосфери неплоски:
„Мога ли в устрем да хвана небето и то да е дом – без край и в звезди – за мене, горката?“
***
Черно морето от врагове-брегове обковано,
в сблъсък от материка ‘вразийски, от тектонско лукавство сковано,
в странност чудата, в насмешка банална от Пролива спряно –
ту въздиша безветрие в болка без стон,
ту бие приливно вълните и храчи яростни пръски в тътен-погром…
И в ревността на бащата не дава то рожба си „мряна“ и няма:
„Делфина и кита притеглям назад във водата. И мигом тръгнат ли горе: „Останете,… обратно – казвам им – пътя го няма.“
***
Риба хамсия изписа очи до сами над водата;
прощална за нея бе срещата възнак мечтана в тъмата;
самата,
тя в алтер-его от басня „риба в небе“ се обръща;
и образа женски – многолик и невнятен – в единствен прегръща.
А дървото насреща към нея в мъдрост свежда главата си съща,
корона разлиства и безплътно снижава дъха си
да я приспива утешно с повея лек на зората…
И с плясъка птичи, ведно с тоз’ на водата,
отпраща да ‘текват морски – неполски, негорски – рими в на жената душата.
***
Дървото, което обича и пясъка морски,
слива корона в хоризонти невиждани, сплели безтегловно я в погледи хорски.
Сред лазура крайбрежен – обезветрен –
листи криле в синева безметежна, носена в облаци-трен…
И ятото негово – дето пак синевата е стремно разляла,
в трепет лудежки-младежки хорово спяла –
завихря в стихия разпилените облачни фрески…
Ах, тези пиески, тези пиески!
Та всякоя негова птица, несвоя покорила небето,
спусне ли полет покорно над него,
оглежда то, дървото, помирено и нея в морето,
и слива себе си с нейното вече несобствено его.
Фотографски ракурси: Инес Симеонова
