Дървото, което обичаше пясъка морски,
се листеше благо и морно под купол небесен, изписан в облаци фрески.
и някоя птица стремглава, свободна - виждам - полита над него,
пробила небето,
където
ангели божи стъкмяват наряди за живописани от тебе и мене волни пиески.
Помниш ли риба хамсия: и тя, като птица перната,
- макар неравностойна в играта -
към простора небесен с хриле "да политне" - прие възжелано мечтата.
И пита, нетърпелива, водата
за полета птичи над хоризонта приморски - не полски, не горски -
в приюта на свода ефирен, сред атмосфери неплоски:
"Мога ли в устрем да хвана небето и то да е дом - без край и в звезди - за мене, горката?"
Черно морето, от врагове-брегове обковано,
в сблъсък от материка 'вразийски, от тектонско лукавство сковано,
в странност чудата, с насмешка банална от Пролива спряно -
ту въздиша безветрие в болка без стон,
ту бие приливно вълните и храчи яростни пръски в тътен-погром...
И в ревността на бащата не дава то рожба си "мряна" и няма:
"Делфина и кита притеглям назад във водата. И мигом тръгнат ли горе: "Останете, - казвам им - обратно пътя го няма."
Риба хамсия изписа очи до сами над водата;
прощална за нея бе срещата, възнак мечтана в тъмата;
самата,
тя в алтер-его от басня "риба в небе" се обръща;
и образа женски - многолик и невнятен - в единствен прегръща.
А дървото насреща към нея в мъдрост свежда главата си съща,
корона разлиства и безплътно снижава дъха си
да я приспива утешно с повея лек на зората...
И с плясъка птичи, ведно с тоз' на водата,
отпраща да 'текват морски - не полски, не горски - рими в на жената душата.
а дървото слива корона в хоризонта невидим, незнаем…
Дървото, което обича и пясъка морски,
слива корона в хоризонти незнаеми, сплели безтегловно я в погледи хорски.
Сред лазура крайбрежен - обезветрен -
листи криле в синева безметежна, носена в облаци-трен...
И ятото негово, дето пак синевата е стремно разляла,
в трепет лудежки-младежки хорово спяла -
завихря в стихия разпилените облачни фрески...
Ах, тези пиески, тези пиески!...
Та всякоя негова птица, несвоя покорила небето,
спусне ли полет покорно над него,
оглежда то, дървото, помирено и нея в морето,
и слива себе си с нейното вече несобствено его.
Фотографски ракурси: Инес Симеонова
