Рядко нося бижута. При все това, се впечатлявам от ръчното ювелирно чудо.
На тръгване за Орфанския залив този септември се нагиздих с перлена гривничка, стъкмена от Айрис (7 г.), от комплект за детско творчество. Не я свалях от себе си. Талисман на морето, тя опъваше на кордата си перлички крайбрежни спомени.
На последната за почивката вечеря, гривната се развърза и падна от ръката ми, сякаш че след празник свалях бижута пред огледалото на тоалетката. Разпилените дребни топчета напомняха сбогуване с дните ми край залива. И не само – тръгваше си Беломорието от последните лета, които кръжаха около о. Тасос – време, през което посягах към идеята за плуване в открити води:
В дните на ветрове и вълнение Бяло море е повече щадящо от Черно море. В дните на безветрие то е сънлива морска необятност, в чиято утроба животът не спи. Прибрано в заливите, то акостира в опиянение и безвремие. Водата му е прозрачна завеса от сцена, с безброй магически точки (И. Бергман) от морското пространство, с характера на материални композиции. Ако намирах някои от тях и се разполагах около тях, получавах „видимост и присъствие на онези части на смисъла на случващото се и на действащите сили на произтичащото“ (М. Мамардашвили), че бе възможна въздишката: „Спри, не се пръскай, пълнота!“ (Х. Хесе) „…Дългочаканият разпънат momentum на движението извикваше нещо вечно. Вечността бе погледнала през малкото си прозорче на неизменния, повтарящ се момент само в момента „когато“, или „всякога, тогава, когато.“ (М. Мамардашвили)
Великани за мен са плувците, които имат за ориентир избрана точка от морската шир и я следват навътре, опознавайки незнаемото. Пазейки я, те се прибират в коридор към нея. Увлича ги устремът, посоката и така преодоляват вълните, течението, себе си. Те имат своите „постъпки в хоризонта на незнаемото“. (М. Мамардашвили) За тях шамандурата е първият сигнален белег при навлизането към дълбочината. А точката от брега – спасителният.
Дали всеки, дръзнал да плува навътре, навътре, е „лодката, плаваща около остров“? Казват:
„Островът е сигурната суша, от която сме се отказали, заради плаването, което дава познание. Но той също е вечността, към която ни предстои да се върнем, тъй като морето – образ на временното – е изменчиво. Лодката може да заминава и да се завръща. Това не е определено. А самият остров е Итака.“ (Н. Гочев, „Историософия“)
