Връз килимите влага, мъх и листа хладната есен зрялост стелеше,
и сред голи леска до леската морната същност листопад коренеше.
В постеля от коси-игли, в остатъка свежест на лишеи-кожа, трева,
залезът топлеше артерии хумус и сливаше образи в медальон от надежда-тъга,
надежда-тъга.
Зрелостта поемаше шепи съзнание, таено в недрата на съдбата-земя,
топеше петна акварел по разпънато бяло платното на крехката своя душа
– млада родена, нетленна, неповторима, една.
... Сетне береше мистика билки-лозя, садила под слънце, облаци, вятър леха до леха,
леха до леха.
Нея зачака и на прямата зима облогът:
снегът да покрие неин страха, а тя да заспива и буди се мъдра и тиха.
...Дънери-мисли, огледали в своите пръстени мокро дърво капките-сълзи на небосвода –
тела ли отсечени – жребий трънлив,
но с впити в недрата корени живи, корени живи,
в схватка неведома канеше славно на сезона тепиха.
Отпосле късната пролет поднесе на зрелостта и майската диря,
на рояци от макове пусна я да нагази доверчива полетата ръж:
та, в единия клас да изпише шевица, извезана сред слънчеви сенки, сред пръските дъжд,
равнината да слее с обагрен цвета на деня, дъх да налее по фунията на безплътен ефира;
и, ожадняла както някога в младостта, да се стича ручей бразда по бразда, по бразда.
Засиял бе и летен морски обковът в трапчинките зрялост,
извън петолинието, лодки рибари къдреха негов словесен формата с ювелирен секач,
във вълнистото утре времето бе срещу вятъра в десница бъдното сбрало,
– по пътеките слънце едва ли на халост –
дори във водата огледано вчера, и днес то още се стича по лицеви гънките радост и жалост,
по циферблата-брояч.
И ето, зрелостта отново се впусна в своята родна и паметна есен,
подир зноя на август дошла си с обгорели краища красота,
при все това,
опъваше влаголюбивите жили по разказа нов, по припева на започнала песен,
идваше да се възсъздаде в шемети циганско лято, в своя любим листопад,
любим листопад.
Зрелостта наобикаля на сезоните времето,
отдавна свалила у нея на някогашния млад човек дрехите, бремето:
ако "тогава съдбата била е за него въпрос",
то тази на възмъжалия, на помъдрялата е вече замах и откос
преди настъпила есента,
та днес, прошарената, да съществува –
по примера на солени ли, сладководни лета,
да води пътеки по заснежени градски дворове, планински била и плата,
на пролет да е осеян с макове хоризонт всред чисто небе и зелени полета жита.
