Днес слънцето изгря над хоризонта – облаците му го отнеха. Повдигаше се сякаш на пръсти, а отдолу морето натежаваше в лоното си. Хоризонтът бе добър и се оставяше морето да изпъкне пред небосвода в неузнаваем горелеф. А от брега самотен поглед го поглъщаше в ариегард… Синевата отвори прозорец за светлината и пусна слънцето да пристъпи в деня си. През небесния процеп то плъзна слънчевата си пътека към брега и се заоглежда в хоризонта. А той го чакаше. Слънцето пожела да го прекъсне в линията му, но ето че облак го прибра в небесния му дом. Беше ден, а слънцето сякаш още се излежаваше. Свян забулваше огнената му природа.
Скалите чакаха фенера на деня, готови слънцето да ги запали. Виждаха как то пускаше сноповете си спомени и знаеха, че ще освети оранжевия им мъх.
