Прологът на есента
В дъха на летата предходни към полувека свой дръзко посягам;
обвява ме времето, безбрежно събрало отсечката в метри живот,
в рефрен от шеги ли, обиди – да влезна във навика – себе си спявам:
по жици-скрижали птичка божия кацнала, – кам я? –
душата жадува незнаем напев, под ключ в битието-кивот;
от дъжда духът се стича в сълза по капчука на ангел-покров.
[Думите сухи листа са,
мислите – грунд бели платна,
делата – лодки на път по вода,
за есен стъкмени tabula rasa са сърцето в ума.]
В обратно броене беззъб механизъм захапва прощално на времето глухия зов:
В грижа теглото да бавя ли, или в ритъм оскъден – живот старомоден, но нов?
Свиква ли тяло да тегли него земята венчална в похода неин суров?
[…Чезне сънят. Денят без утеха останал е. Сърце – в не-любов.]
В не-любов любовта е ехо от стон след градушка връз плодно поле.
[Скитам без памет, ограбена, и грабила нечий простор, хоризонт и море.]
Няма звезди, космосът плитък е, тъгата – купеста сфера от пепел и прах.
Дави се жадно небето за полет на птици безкрили, погребали своя размах.
Унасях се, дремех в стая-ковчег; без тяло, спряла сърцето –
заспивах.
Без ръкав, без яка се сплитаха сухи и празни ръцете –
в утайка горчива умирах.
Влажни очите тялото топлеха и то под прозореца в бурен покълна насън,
през камъка, в храст вечно-зелен поникнаха бели камбаните – глухи, без звън.
[Резливо жужене, нещастен комарът опъна отвътре-навън.]
Грубост насмешлива зрелостта ми прегърна – изцапа я с кал.
[Листът хартия обесен висеше – безимен, самотен и бял.]
Огънят в мен за любов не гореше – бе ничком ломен, лукаво тушен;
Порив ли никнеше – преса налягаше – в зародиш обръщан, спеше душен.
Хвърлях на пода помисли, ръфани къс подир къс от черно-бяло хартия,
всякой да не ги чете – бърках и ги тъпчех в брачната кутия.
Отчужден, той присмех низък залюля в душата й – килия
Омерзена, тя –
[О, наивност женска! В сянката на Левкотея – лек прибой, безвертие Егейско,
посмешище за мъжкото достойнство, oдисейско!]
– без премяна, пристана му робиня-махмурлия.
[Вятър без посока пръсна на дървото спомените от листа-писма,
хаоса, събрали във сачмите плод.
"Мокрото над сухо" дъждът опъна от шумата постеля на паважа-канава;
нейде прекоси река брега самотен в само ней пристъпен брод.
Камък от сплетни и хули хвърлен, раздра на есен
– някогашна роза, сега без име, гнила плесен –
влажната носия.
Топче орех с клюн, извит във кука, сключваше в око грабливо гарван-харамия.]
[Сиво-черен, орехът в черупка гола – навярно във конците пъпна връв,
– хвърлено от случая око във излив тънки, вити вади кръв –
до печалната съблечена корица-яма, облича празната, горчива ядка и извръща се встрани;
дребен, недоносен той – за хищна птица алчна стръв –
лежи върху пътека сънна и безлюдна, срещнал неслучаен пътник пръв
да пита есента: „Заради какво без време и причина го откъсна от дома и без думи го рани?“
Есента, невесело притихна, замълча.
И срамът страхлив неоправдано загълча:
"Паднал ангел съм, когато съм сезон-циклоп, от Никой ослепена, дала се без бран,
и съм само бесен вихър, вместо есен-сън – на изпроводяка госта свиден да дарявам с плод отбран.]
[Ах, ти, есен, есен!
"Пролет" зряла, мокра, възжелана,
да възкресиш замята пуста и осиротяла –
с напукано от суша-плач лице, разхвърляла по себе си на лятото жарта след клада!
Ах, ти, песен, песен!
В млечен стих мелодия събрана,
премълчаваш в пепелта по жътва мъката приспана,
и на празните гротескни класове глада.
Ах, ти пламък топъл, към олтар поднесен!
Чернозем богат, обикнал сита плът на нива преди зиме разорана,
да измолиш под неопалимата къпина воля, слънце пожелала,
радост – от звъна на празнична камбана.]
I. Младостта е за себе си младост. Зрелостта е нейна сродена душа
На живота телесният вик се събира в анонс от посивели закани;
пожълтелите рубрики „младост“ през завесата вятър-вълна прелиства в албуми смълчани.
Здравите лицеви нишки молците-години прояждат – да се хранят не спират.
[Ирис меланина във влага разтваря; зениците страница книга отварят, на тъмно заспиват.]
Учестеният щрих омрежва очите,
на взора скъсява картината вън;
секва потокът от спрели и ходещи сенки, що чупят стъгбите,
детайлът е въображение, спомен, догадка и сън.
Косите са сплитка тютюн в тънкия лист от хартия;
бели конците съшиват брюнета окъсан, носел име Хамия.
Въжета от вени длани да бесят, ги морно обвиват.
Бразди по лицето плугове ядни пробиват,
снопове бръчки в красноречие чело побиват.
Младостта е „собствено личната“ младост – безименна, с име Дете–
коварно красива да прави каквото желае,
да посяга към всяко голямо ли, малко, когато си ще.
Смело по вертикала витае:
"Земя повдига небе, луна се оглежда в море, птици отлитат – поле."
В импулс безразсъден дръзко мечтае
за това, за друго, за каквото да е.
За нея вечерта извиква зората, утре изпреварва нощта: "Просто така е!",
денят – совалка на стан – настоящето, вътък флуиден-солиден, вплита, тъче;
вчера отлита, тежи или нея навътре влече.
Младостта бъдното в старост облича далече, далече.
Ако младост и зрялост възправят се в две родни души,
в делбата на опит и смисъл, сблъсъкът пътя до младия ум, още несобствен, круши.
Победена, зрелостта за смирената крачка назад настоява –
зад обветрени бойници, оредели редиците в беззащитния строй прекроява.
Ако ли не, възрастта захвърля и двете в несвои води:
прогонена, зрелостта, окислена, ветрее; младостта, не намерена, жадно кипи
– стиснала ползите в непокорен юмрук, в бунт хоризонта скъсява –
победата, грабнала една и сама, разрушения мост далеч престроява.
А зрелостта, самотна и влажна, понася се телом, надолу, с последната багра лист-есен,
– петура – с гръд земя да възлегне, да покрие огледано слънцето в обвивката кестен,
здраво стиснала непотребения дар в още топъл си меден съсъд
– без представление, без символ, без ритъм – захвърля ризата плът.
С тръпчивия привкус на младост, зрелостта „настъпва на стремето“,
в красивата, слънчева циганка-есен държи я още във себе си.
[По тревата, спомнила пролет, леската пилее в косите й багрите охра, злато, каки, бордо.
Не наваксани писти препуска,
Неизбродими брегове прекосява ли, спуска.
Тъкала чергата пъстра – съдба, тегли през вала натежалото свое зряло кросно.]
По памет разхвърля безредни изрезките спомени,
очертали небрежно сцените болка, мъка, страх, …радостта,
въздишката-опит подминава коленете оголени,
на достойнството сипея трупа следите хорско вълнение в босите нозе на честта.
[Зрелостта в килимите влага, мъх и листа хладната есен стелеше,
Сред голи леска до леска, морната същност листопад коренеше.
Постеля от коси-игли, остатък свежест кожа-лишеи, трева,
топлеше артериите хумус и сливаше ги в медальон от образи надежда ли, тъга.
Зрелостта приемаше дъха – в недра съзнание таен – на вековната съдба-земя,
шареше разпънато платното обич на любима, спомнена душа,
– останала млада, нетленна, една.
...Зърната мистика бе вече посадила лехата до леха.
И чакаше нея, зрелостта на прямата зима облогът:
снегът да покрие страха – да заспива и буди се мъдра и тиха.
...Дънери-мисли, огледали кръгове пръстени мокро дърво на капки-сълзи в небосвода,
с тела, отсечени, но с корени живи, в схватка неведома канеше "активно" тепихът.]
[От съня на гората
ноември прокара в града китките сочни стъбла
и тревата
в нюанс изумруд, тюркоаз и маслина.
Сред градините там, дето стъпки от билки налагаше в тежки хора,
топеше нозете си в струите кипнал пелина.
Нареди с табиета на майстор грънчар
свидни кашпи-сувенири
и цвета им прощално разхвърля – с надежда, със жар–
по есенно-зимната диря.
По рогозките в кръпки от слънце и в охра подплата
в зелено множаха се милозливи влакната,
зората,
разпукала румена здрача, береше техния свян,
по пладне полумесец тъчеше майски рисунък в мокри платната,
а нейде кадило звънливо изтръска валма аромати тамян.
Подлъгало с пролет земя овдовяла,
слънцето стоплило беше листака – писма, насмел ги вятър небрежно по перилата.
И ето в дъжда на меката утрин от късната есен – не раздяла,
а друг – минал ли, чакан – сезон напомни денят на душата.]
Нека други за света да са млади!
Които, повикани, идват на място, имат реда си поточен, но съкровен.
Вече била съм за себе си с тази помада.
Отстъпвам встрани за предимство, оставям своя пропуск свободен, непроверен.
II. Живот-самодейност в прежда кълбо се навива–развива
Живот-самодейност в прежда кълбо се навива-развива.
За него план крупен заснема фрагмента свещен.
В опита цяла горяла, но за децата след мен – безимен, неличен – фрагментът идва и си отива;
надеждата в мен –
надежда и нежност за тях – без време, на забавен каданс се губи и се намира.
[Погълнало порива дневен, неопитомен,
слънце по пладне отваря на тъмната стая прозореца-шлем
да премълчава нейната тайна светът осветен:
някой преглъща утаени обидите, облива драскотините гняв с елея прощален;
отчужден,
погледът вътре унило отмахва дълъг перчем:
...Носи се Бах. Някъде свири Шопен.]
Денят в недовършена скица връз маса в обелки-листа остарява.
Кандилото гасне. Кръстно ръката обхожда чело–рамене отдясно наляво.
За душата нощта e винаги млада и вярна – една:
да изпусне на зората експреса – тя скрива билета, светът да не съмне, да не оставя я гола, сама.
[На страха-фараон колесницата – преследвач на душата – не спи;
удави се живият впряг във морето разтворено; нощта душата спаси.]
Помня в нощи безшумни, на пръсти, по път да отбиват работните мисли;
гаснех по тях – ред във реда умозрение, капките palcet experiri стичаха белите листи;
недостойна, необятното знание чаках да пълни депата на пустите доводи-писти;
повратливи, хипотезите хвърлях в своя защита срещу петната наивност, обринали пазвата чиста.
[Цвят на жълто-зелена драцена във стая – бърлога на науката хищник – въздъхна любовното биле,
от мъката моя поена, лепнеше аромата си меден, сълзлив и обилен.]
[В стакан без дъно черно кафето пълни нощта,
в тънката ивица нотки, аромата му дърпам с дъха си да е будна плътта.
Горчивина деликатна стича глътките разказ по отвеса гърлени рът,
на бюрото чаша катран разнася афро диря карамел, какао, бадем към сънливия кът.
И ето, охладените стъпки кафе внасят шепот наслада, гънки мистика, тъгата добра –
послевкус на млада круша – леност да развърже пояса на немощта.]
Мъжът срещу мен,
синът ли до мен,
силният пол по протежение на работния ден,
или в аудитория светската
masculinum ревнив, от упор строен,
срещу „милозливата" нея, смесил присмеха-укор с поучение от скамейката,
“недоизказано всеки опълчва своята по-висша природа –
хуманизъм – чиста порода:
какъв вятър нея vs. него – син на смисъл божествен – я вее,
щото той, на цивилизацията син, не търпи някоя безпочвени понятия да му сее.” [Ман, Т. Вълшебната планина, с. 251]
Любовта за нея остана идея.
Изтощена от бяг да стигне мига й,
да сбере билки "причина-представа-предмета" в букет-панацея,
спря се в щрих без структура да диша сърцето в ума й,
по тънка мисловна трахея.
За идеята, нея тя разпъпи се в трепет и дъх, безразсъдно и смело,
и ето, от далеч приближи се непостижим, проявил се образът него,
вля се в обръч фасети – имагинерна телесна опора под неподкованото кредо,
и архетипа в нея избави – вътрешен той, несобствена реч или его.
Макар в зародиш любовен – тя от илюзия утешена,
парадоксът „другият в теб съм!“ я усука отвътре-навън оголена, незащитена.
Тогава мъгла непрогледна погълна allusio него, мамон злободневен понесе стремително нея
и в себе си безмълвна увехна – случая разлюби неосъществена.
А и в сблъсък след сблъсъка с този, под предлога „взел я!“, че я обича безмерно,
– за уважение, зачитане лицемер-ялдъзлия – Съждение недоказуемо, но верно! –
прибра се тя в свидна форма – крепежна,
с интонация пределна:
навярно заради несбъднато времето обич – от очаквания обезкървено,
заради изгубен лика на взаимност – от недоверието изцедена,
любовта получи нея в замяна:
– "Ето ме втвърдена във теб! Див квас, платонична, съзидателна, врана.
За ума брулен, отнет – на кораб веяло,
за сърце побито, разпънато – елей връз рана."
В отговор чува я: "Да, имаш ме в теб, вече сита, събрана."
[До кладенеца отлежало
– с макара и лост подземната вода на глътки преживяло –
в сферата си огледало,
върху си шемети на птици,
валцувани във пламък жици,
без следи чертало,
ведрото дъжд ме тръпно плисна
– безмълвна, кукувицата пропя.
Някъде гръмовен срез разцепи дрямката на тишината,
в съня й лек, разбуди любопитна синевата,
"менците преляха" –
далечен стон се чу, разля се по земята,
зората писна,
облак грабна ека – "ехото да не заглъхва" в устрем полетя.
Наблизо гора велемъдра, приюти вика изтощен,
и отвъд стобора й дивен, непокварен,
по следите невидими, неми,
уловили вълните на стона смутен,
стъпки несмели кършеха съчки припрени,
подемаха хрип подир хрип в жилите неподкосени.
А мрежа от храсти
сплела пътеки обрасли,
от бурени в забрава таени,
сечеше на стъпките хода обезверен
и в корпус ажурен,
ръце в невъзможност отпускаше – сочеше път, от деня одобрен.
Виделина упътваше с блясък непрогледен гъстака –
под небосвода угаснал да разтули покрити с катран телеса,
на изгрева стискаше горският лишей безплътен петака,
мокри, вади мълчание пиеха голите станове-дървеса.
В отображение свое виждах предметна картината,
насрещно у мен "удвоила света",
с идея – фокусът свел я до образ реален – в сърцето обърната,
бродеше мисълта сред морени-полета, повест недрага прегърнала:
"Срещна ли скитникът морен – попита ме – в самотната, тиха гора?"
...Ведрото – равнинна симетрия в кристал-огледало,
– бездомен, горския вир центробежно събрало –
номадското дъно отново връз мен олюля,
...Майската роза разцъфна ноември.
...Убрус неръкотворен обтри лицето на чезнещата ми в дъжда душа.]
До пълнолетие едва сега се бях добрала,
и „в хоризонта на незнаемото да постъпвам“ ръка протягах да мечтая:
мислите не бяха бързокрили и обилни,
чувствата оставаха без име, бързосъхнещи, акрилни.
И в мъглата не откриха моите дефис-тире
кой "планът на завършеното битие" е,
в което себе си да ‘съществя –
в пълнотата на човешкото си „да“ и „не“.
„За хубостта на живота!“ – наздравица вдигам висока, пенлива.
В огледало съдбовно взирам се как тя, хубостта, мери нарядно прилика с мен.
Оловна, мъкна се аз подир нея, глава обрулила в длани – недобра, некрасива.
[С диадема бодлива,
Без було самовила.]
Не зная каква и защо да покажа таланта за нея, да съм присадена й клонка калем.
[Вятър въздиша резлив тон окарина,
ямб, безлично отмерен във скрити куплети, тактува над притихнала в сянка градина.
Той бръсне лицето, оголена бледа ръката облича в пурпур метален,
блъска минувачи в студеното слънце, свили главо-гръдо мечтите си в сиво-жълтия есенен плен.]
III. За танца в нея
Обичаше в тялото ритъм да влива дъха си в поток електрична стихия
– да буди движение и в периферната гънка от плът –
в прегръдката мистика питаше нея: „Жива представата има ли я?“
За танца себе си музиката протегна към отворен в сърцето й кът.
Хореографът неведом погледа плъзгаше длан във дланта,
от фаланги към меките върхове палци теглеше чувствен копнежа да срещне мига;
пластика нежна редеше на място, сега –
в магичния locus, лик и формат,
в прегръдка самотна обгръщаше нея в загадка-захват:
В такта на стъпките стъпалата птици рисуваха,
бедра-антилопи вълшебната поза догонваха, изправяха-сгъваха;
рамената-колибри, импулса con brio приели, въртеливо палуваха,
лактите-видри – ръцете към китките изящно вълнуваха.
Вратът, впрегнал струните прешлени, държеше корпуса в плен,
с брадичка тушираше на мускула опъна във взора свенлив и смутен.
В танца дълбок ли, велик очите й гълтаха удивена вселената в метрума-миг,
клепките скланяха върху им миражи – движеха нея отвъд хоризонта пораснал, щастлив.
И ето главата, приведена, събираше мислите, отишли отвъд прибраната гръд,
– очите отваряха и тленното будеха тя да се върне на подиума твърд.
Задъхана, обикаляше мълчаливо лицата насреща – танцът береше от техния чар –
в усмивката топла, запалена разнасяше парите бял кехлибар.
Спреше ли погледа в поглед към лицето познато, любимо отсреща,
кимване търсеше в отговор, опора – в разширените устни да я пази гореща.
Ала блуждаене срещнала – стремеж разводнен, премрежен очите в очи,
погледа вътре – обеднял, изоставен – свеждаше долу в капките пот да горчи.
Танца във нея той не прие, не обикна – отдръпна малкия шанс.
Подмина, не обикна и нея за танц или в танц –
– смес от досада,
за морала блокада,
с естетика паднала, няма,
далече от чистотата на лада,
нарекъл го паднал дух, суета –
отваряше свой незавършен, измамен каданс,
мимикрираше поза на симпатия, толеранс,
да запази себе си, да заличи с укора нея, притъпяваше сетива.
Безпризорна оставаше в танца, сред свои несвоя, сама –
„мисля, значи танцувам“ бе нейна посредственост, свидлива лъжа.
За танца не беше родена,
но от него до предел любовно ловена.
Не бе и танцьорка,
а измамното „чрез танца чувствам, мечтая и мога“
– уж нейната кройка –
преливаше от радост в тревога.
[Слънце по пладне светлосенките гонеше от ниската стойка,
с помпони, рефлексни обеми хризантемите пълнеха погледа от градинската койка.
Есента бе полегнала, стоплена, в ресначи листа –
взора напред от хоризонта откраднали и ниско свели го в морна глава.
Сцената бе прокарала "магически точки на внятност", "кристали прозрение", мъдростта:
танца в душата гравираха цветята на есента.]
IV. Случаят събира разделените парчета
По парабола, животът й бе стъпил на регулярната ос –
в покоя-сечение на правия конус,
топеше в равновесие 1-ца ексцентричната младост по арката-мост,
променливи теглеше с интуитивен vs. логически лост.
По кривата, огледално мереше пулса на срещи, напредък, дела,
препускаше с мислите-диви коне mysticus locus
в отстояния, равни от точка – в пространство и време – до огнището-фокус,
в параметъра точен държеше път в равнина.
Върхът-битие за нея, девойка-жена, бе начало към светъл безкрай – подкова-река,
огъната флора от нрави, от истории с бъдеще в злак-долина.
Отпосле в неразривно сечението избор фатален язва отвори, напука оста,
притаи нея премръзнала – на волята пукнал беше костта.
Тя загуби симетрия, баланс не намери и в роля фокална събра се,
опора потърси и по окръжност в центъра неин прибира се.
В крачките болка натам, накъдето е пристан незнаен и клет,
склони ексцентричната мяра до 0 и в кръг по алея вървеше напред,
и без да те знае, намери от цяло половинката-дял, в онзи ден изгубен от теб,
и представата жива тогава започна у мене куплет.
А ти – с твоята друга частица – красота, разделена на две, не прие.
[Срещу течение хладно бели листата хартия в куп изряден събра под presse-papier.]
благороден метала на осиротяла половината да претопи ювелир пожела –
в неделимата форма красивото цяло да се сбъдне отново на глас възмечта…
[Откачила се сякаш от вятъра лъхнал, в изнемога ли, дали във съня,
самотна погълна я в сиво-синята утрин глухият ъгъл нея, красавица-обица.
Върху себе си погледа женски – волен, но сведен – притегли, прибра.
Ръка към ръката протегна, жадуваше топла милувка една:
приюти я на жената дланта
и с тъгата на от чифта едничката,
мисли заскитаха сред голи стъблата в горичката
и от пътеката глуха и няма свърнаха назад към дома.
Заживя обицата в кутия с въпроса: „Защо, докога ще линея?
В трепетен тръст не преварех ли с другата своя на вятъра повея,
на художник с китката бърза рисувахме по голата шия на всяка Медея,
но ето ме тук чужденката-бижу в на спомените музея.“
…Жената, намерила някога на бордюра нея, обицата сама,
след години еднообразие изгуби своя любима една.
И чифтът, отчупил половин ювелирна искра,
обедня,
но пламъка неин с надежда жената отнесе към "храма" и бижутерът отвори врата.
За ювелира-магьосник повторна поканата бе да събуди родена душа.
Макар ръцете да помнеха всяка извивка и камък,
да въплъти в новата форма стария блясък,
не бе рутина,
а да не изгори, когато пътеката огън минава боса, пеша.
Не щеш ли тук чу се на години в успението неизказния блян – отнета от вятър сълза,–
таен от първата среща с една обица.
и жената – свидетел на някога пазена своя-несвоя тъга,
на ювелира в разказ показа яспис-сребро, вплетени в тяло, глава.
И в отговор прям, безобиден падна изненада-звезда:
на работния плот ювелирът положи сестрицата родна,
завърна я „жива“ ,
– пазил я беше сама-несама в ювелирната костница фина, но степна ли, дива –
с други мостри, деня си зачакали в Кunstkammer-кутията!...]
...В теб времето твърда раздялата някога, сега retorquere от плота отне,
лепта за тъгата по загубена частицата цялост жената от тебе прие.
Търсила истина в за другия знанието, a priori
– съпроводил импулсът идеята в безветрие, в тишина –
скришом, зад емпатия по мислите твои,
поиска тя теб да намери – чужда на лихоимство, на суета.
Може би винаги бил си до нея – тихомълком, наблизо и тук?
Преследвал си горската фея. [Гепард във експлозия. Вятър от юг.]
Чакал си друга ли, нея? [„Нощем на бойница виел вълкът.“]
Но теб тя подмина в потока мечти. [Нямо кино любовно, говор без звук.]
Навярно „за теб – не за теб“ се спусна като хладния дъжд преди зима по страничен улук.
...И ето, обицата – след години прибрана в родния чифт – стиснах до сърцето във влажен юмрук.
V. За него и нея в дъжда
Дъждът облива времето, заело деня и нощта, във вади сънлива магия.
Дъждът залива света, средата обширна в потока мокра стихия.
Дъждът умива на човека, разпънати тяло-душа в капки вода-исихия.
Дъждът измива собствено-лична съдбата от ковки крамоли изгоряла сгурия.
Дъждът изваля се, утихна в струи-сълзи по стените на бедната „анима“,
стояла безличностна в тила на персоната masculinum,
– с маска по мярка на скрития Аз и отъждествения социум –
възприел я за банално налична и посредствено дадена.
Дъждът преваля и тя го намери проектирал се съвършено във себе си,
ревниво не предположил нея за проекция на душата мъжествена негова.
Светът ликуваше пред образ всецял, закичил тоз' душевен комплекс на ревера си,
а съдеше разбитите ничком нейни прибои
– нервозни, въплътили неудобното, –
тях мереше в отстояние отлив от линията брегова.
Да, дъждът беше спрял и подгизнала – под него земята;
удавени, лежаха по гръб уважението, обичта, лекотата.
Делеше ги него и нея не-любов, ръждиви резки-обещания, изветрелия дъх на липата,
ergo, не, поруганата чест на Кройцерова соната,
а центробежни, не-съпричастени два свята.
От сега до тогава, когато тогава ще е безславното някога или славното вечно.
Престорено, фамилиарно ли? [...Върти грамофонът банално, насечено:
Нея за трофей ще е имал, а за нея нощта ще е спомен-гротеска; ад и без прошка – денят.]
Или неизменно всякога честно?
[От него до нея годините отстояние – в многоточие слабости – горестта й в учестения пулс ще редят.]
Клонът отсечен е – врязал се в спомена дълъг напречно...
[И отново въпроси изострят погледа втренчено:]
Реално ли – фарт? Мнимо ли – тилт? Без собствена ос, бързотечно?
Без муза, да може ли тя "слънцето в залез да гълта и да го ражда в зора"?
Запад към изток да са профил за нея ли нощ към деня?
Ан фас, медицентър или опорна страна?
Хоризонта в арката длани-нозе да събира на прага сама
и през нея в аркадата въздух-платна, въздух-крила на път да издуват мачти, стегнати в рамена?
Да събира ли в точка едномерни и неотменни неща, а във окръжност – дела
по парабола, изместили фокуса в "двоен лъч", връх-равнина?
Там да притихне и воал, носен от вятъра, да слее с хоризонта-мечта.
Та близкото да е всяко далечно...
А има ли тя в себе си Нут:
О, пасажът ще е стожер чужд
на твърд епиграф на мастилото течно!
[Врабчето в прозорец затворен простора удари безгласно,
первазът студен пое въртенето бясно.
То замря, прие погалване детско... и литна без памет, обратно и спешно.
С трохици дотичах – късно бе вече – празна, посявах перваза да го чакам утешно.
Времето сдружи се с надеждата в благост смълчана,
зачака с рибаря, заложил блесната-покана,
трохите броеше надлежно и в свян,
в закуската есен будеше дните, прегърнали малката птичка във блян.
По пладне валма, намотани лятото, доби товареше зимният пристан
– времето вземаше на дните светлия дял –
та, в нощи, пораснали, резливи ли, меки, первазът – сервиран, постлан,
да е заслон за врабчето, за самотника – сал.
И ето я свраката кацна да грабне от лептата хляб,
крадливо впусна крилете, събрани във тяло, без гняв,
в блюдото мигом клюна забоде, стрелна го да закълве,
но срещна ми погледа в стаята вътре да чака – "на отсрещния бряг".
И тръгна отнесено, остави купа разреден и всичко друго – както си бе.]
Тя влюби се в идеята за свой любим,
когото да обикне пожела.
Пресрещна я случайна, боса и необяснима –
на път, в движение на мисли, сред разпилените книжа.
Макар идея, беше жива, със сърце на юноша и в плът,
бе сянка нейна – хитроумна, настойчива, вежлива – сякаш бе за първи път.
Умело в срещи, чакани и кратки, разпъваше емоция, възхита,
лета наред, без миналото сякаш, постигаше я в негова към нея обич неизпита,
– врата отвори, без да пита –
не от външността й – видима, с привидно интересен профил сам,
а в мисъл за света й – невидим и незнаем,
но в "потенция на собствен символ" очертан.
...Eдинствен той на гроба й след време би положил минзухар-шафран.
Тя припозна идеята за влюбен мъж, когото да обикне възмечта.
Но не се роди за него влюбеното й сърце,
– непроводим метал без блясък, почти на 50 –
символа стопи, миража преживя – не му повярва и не го разбра.
В дъжда събра платна,
[далеч от степния присмех на вълка]
позна, че за любов нефелна ще е някога тогава,
още повече сега.
Въздъхна...
Заради миналото сякаш – обратно свърна
... и изгуби се в копнежа-тишина.
Вместо епилог
Към полувека си, измолен, в изненада несретната се доближих,
пристигнах тук, на пътническа, юбилейна гара,
извърнах се полу-усмихната през рамо – узнах, че се бе стопило цялото това „преди“.
Дали застигнала ме бе мъгла в студената си пара,
дали от птичи поглед панорама се любуваше на мен, открита, зряла?
...И по запуснатите релси, някога изпращани по прави и завои, назад при спомените се отбих,
където във бега си, времето ги бе събрало във фрагмент ли, в точка-стих.
Юбилеят в прегръдката на полувека е неведом празник, слязъл в облак от Тавор,
по стъпала на Лествица, света склонил накъм собствен китен двор.
От пламък лира на Орфей, през Хадес Евридика за ръка повел,
в облога „слънце за луна“ и „изгрев за звезда“ лика човешки за мига завзел.
Календарът – часовой на кулата на възрастта –
във пулса на стрелка от стих, посочва на света
празника в поредността неотменима.
И ежедневието събира се в деня,
преглътнал на рутината користта,
с цената само в него постижима.
Макар и врязан в щампа на банално лоно свое,
случая нарича той, денят, "осъществената" химера,
до която – нея –
вода и светлина
клепсидра стича по алабастровата си стена
и в отрязък време капки щастие на случая брои по повод ефимерен.
Ех, да стига мене този полъх свят, съвършено отмерен!
Там, където в мистиката да съм преживяна и разбрана – отвъд унилия бент:
Omnia tempus habent.
Там, където моето е твое и твоето – единственото мое –
когато е "късият ден" за цвета каланхое.
И ето как „всякога тогава, когато“ ще се връща неизменен мигът,
ще съм гасена частица топло движение, крачка смирение в потока ден за деня и нощ за нощта.
От тук и сега до тогава и там,
без залог и без ред, животът обратно ще взема своята дан.
Благодарна, признателна, за всичкото негово в дар мене стъкмено,
по аршина на повик небесен, поверен единствено нему,
ще съществувам, ще дишам, …ще спирам,
през дувар обгорели мечти ще рея взор във райе или навярно кариран,
и мен към света от място във кръг, с любов ще маркирам,
през зрителен ъгъл, в пропорция равен и бавен, в радиус от център до точката смисъл ще тека, ще се вливам.
