Питали философа „Какво е добро?“ Взирайки се пред себе си, няколко пъти той възпирал възможния си отговор. Тогава някой друг му подал въпроса другояче: „Има ли добро?“ Тогава философът рекъл:“ Вашият въпрос е по-лесен. Има добро… Първият въпрос е мъчен. Към отговора му можем да стигнем, като се запитаме „как да разпознаем доброто?“, „как да познаем, че нещо е добро?“, „какво го прави добро или красиво?“
„Историософия“ Николай Гочев вижда като: „умуване за историята: какво става с нея и кое е същественото, на което тя ни научава.“ И когато човек се обръща към историята на живота си, „не му е нужно само да знае за него, за живота си, как е протекъл, а да измисли какво е научил от него – да извлече мъдростта от него.“
Разказваме история от живота си и от отсрещната страна чуваме: „Е, и какво от това?!“ В този момент разбираме, че на събеседника му е нужна поука. Ама заради този колкото търсещ, толкова безразличен полу-риторичен въпрос не продължаваме да се разказваме в басни, нали?
В този смисъл умуването за историята Николай Гочев предлага да е заради разбирането, доброто, истината и щастието. Осведомяването за събития, предаването на история е несамоцелно (просто ей така!), а заради нещо, което означава еди-какво си. И „човекът, който мисли за историята според доброто я разбира [потърсил е добрия светоглед ], мисли истинно (постигал е истината) [вероятно далеч от това да е съумял импликацията на съждението си, в което, напр., впримчва емпириката на позитивизма при дисертационния труд] и поради това е щастлив [свой, принадлежащ, възрадван].
На въпрос от публиката „Какво е добро?“ Николай Гочев спираше отговора си, за да го подчини на искрения идеал: „Как да разпознаем доброто? Как да познаем, че нещо е добро? Какво го прави добро или красиво?“ Отговорите на тези въпроси са път към узряване на душата.
Умуването за историята авторът вижда през някои фрагменти. Един такъв от „Историософия“ е „лодката, плаваща около острова“:
„Островът е сигурната суша, от която сме се отказали, заради плаването, което дава познание. Но той също е вечността, към която ни предстои да се върнем, тъй като морето – образ на временното – е изменчиво. Лодката може да заминава и да се завръща. Това не е определено. А самият остров е „Итака“.“
