„Колко прави десет плюс слънце?“, ме прикова малкият ми син.
10 + слънце = ?

Отговорът беше навсякъде другаде, но не и при мен. Ясно ми беше, че за Захари задачата имаше точен, еднозначен отговор. Спрях се и затърсих възможен. Лутах се.
Случайно или не беше около 10 часа сутринта. Погледнах през прозореца навън, сякаш именно там ме чакаше решението, ухилено до уши. Августовският ден напредваше към обичайния си обеден връх, ала то, слънцето все още не пробиваше мълчаливите облаци. Мълчеше и то. Променлив вятър пълнеше деня и гонеше контраста на зноя, ала мисълта ми държеше условието „+ слънце“.
За камертон ми бе подаден въпросът; трябваше да оглася и смълчалата се стая. Нищо друго не искаше да ми се изплъзне, освен принципното и достатъчно непознато „= пладне“. Но
в отговор се извъртях и повторих „е равно на повече от десет слънца“.
Изтърколи се друг шеметен въпрос: „А врата + врата = ?“
„Двор“, обелих. А в главата си нанизвам „= аркада“. (Отпосле си казах, дали пък въпросът не чака да му върна „лабиринт“. Захари има своя идея „да влиза“ и „да излиза“ от лабиринти.)
Дойде и следващ въпрос, с привкус на загубило интерес към играта момче: „блок + блок = ?“
Върнах, опустошена, „два блока.“
П.П. „Неизбежната модалност на видимото: поне това, ако не друго, мисълта, проникваща през очите…“(1) ме отвлече и ме затвори в стаята на собственото ми късогледство. Ако бях „затворила очи, за да видя“ (1), щях да търся отговорите иначе – от камбанарията на храма, в който питащият се моли.
(1) Джойс, Дж. Одисей. (вж. 3. Протей), Изток-Запад, 2011.
Родари, Дж. Граматика на фантазията. (вж. „Светлина“ и „обуща“), Сиела, 2015.
Картини: Виктор Вазарели