Чакала ли съм този случай, без да зная, че съм го чакала?
В началото на м. юни Васко, хубав, отдаден човек, ми отвори вратата на свободни баскетболни срещи в зала. И ето че, прекрачвайки прага й, в мен се настаниха едновременно и копнежа, и неувереността към играта. Копнежът – че по „следите на изгубеното време“ ще се състои и ще оживее споменът, съхранен под мерената вибрация на пресичащи се снопове дриблиращи топки и остри фалцети на маратонки по полираната настилка. А неувереността? Знаех, че играта ще иска от мен да се вписвам в нея. При все че същата вибрация – оставила „следи“ по ръбовете на изтърканата, спукана баскетболна топка – без редовни тренировки поражда бледа звукова вълна към това да чувствам топката. За играча тя е „съществуващ предмет“, извън premium съшитата кожа. Тя е общуване по повод опредметеното й владеене в очертанията на игрището.
Но знаех, че залата събира обичащите баскетбола. „Тези“, които често влизат в нея, вече имат „споделеност на подразбирането“ на различните игрови нива. А на „онези“, като мен, им остава да се намерят с тях в играта [без да пречим].
Обикновено се включвам като резерва и смяната игрище–скамейка ми идва добре. Уморявам се бързо от тегелите между двата коша във въртележката: нападение при силна защита, прибиране в зона, залепване за пазения противников играч, изпреварване на топката при (не)разбирането на съотборника. А на скамейката – плувнала в пот и с учестено събиране на дъха – не спирам да съм с играта.
Ето, че случая ни събра група, в която се отличиха три спортистки, за които разбрах, че са от отбора шампион в Аматьорската лига по баскетбол за жени. Загрявахме заедно на единия кош, добронамерено се надушвахме, като стреляхме и си подавахме непослушните топки. Разпределихме се в отбори с останалите мъже. Паднах се от белите, но нямах светла дреха на себе си. Едната от спортистките извади от раницата си своята бяла отборна фланелка с номер и фамилия на гърба и ми я подаде да я облека. За нея това бе най-естественото нещо. За мен тази спонтанност бе великолепен доверителен жест на спортсменско чувство към играча! Тя бе от черните.
Играх с радостта на сбъднатия копнеж по изключителността на играта. А това е тогава, когато се съвместяваме хора с индивидуални нагласи, очаквания, техничност и ни вдъхновява достоверността на „отпушения“ кош. Обикновено този тип срещи са единствени и завършени по смисъл, особено когато са извън системата на повтарящи се отношения или значения. Тяхната цел може да не е победата, подплатена с отиграни комбинаторики на неслучайни професионални или аматьорски тандеми. Целта може да е изявата – понякога изразена в своеобразна игра – разгърната между „случайни“ съотборници чрез хитроумен език от дрибъл, пас и стрелба. Разбира се, когато са налице поне две точки на съотнасяне – надпревара и отбелязване на точка.
И отново, изключителността на играта за мен този ден се осъществяваше, когато съвпадах с другите по повод на нея, играта. Когато тя ме приемаше срещу съперник и в отбор, в който, влязла за първи път, съм се изправила пред физическата и психологическата безтегловност да се разполагам на ниво над моето така, че съотборниците да поемат и да разширяват моя неизпълнен откъм поставяне в играта дял. И да, всичко „се обръща“ [и тегли навътре към себе си, както морето], когато случаят е казал да играя с капитанската фланелелка на Вероника! Моята юнашка фланелка.
Подобно обновление мога да обясня с повторния цъфтеж на юнските рози в ранната есен.
Да, чакала съм този случай, без да зная, че съм го чакала, а той, случаят, е знаел за това.
