
Иска ми се да вярвам, че всеки студент може да потвърди, че е попадал на преподавател във висшето училище, който му е посочил възможна област да разгърне идеите си или му е разкрил смисъл да търси за себе си. За мен такъв преподавател беше проф. д-р Стефан Христов.
Първи мои впечатления
Срещнах го през 1997 г. като студент в трети курс към катедра „Икономика и управление на търговията“, УНСС. Водеше „Стратегически мениджмънт“. В негово лице дисциплината уплътни образованието ми с всичко онова, което понятието за стратегия осмисляше.
Помня пълната аула и класическата сцена на преподаване – информацията тече „от точка към много точки“ – професорът говори, студентите водим записки и бегло го поглеждаме, дали стои чинно на катедрата или се движи в размисъл пред първата редица. Тишина е. Следваме мисълта му. От време на време някой ще помоли за повторение на изречение или фраза; или аудиторията ще подаде наивен въпрос, който ще бъде посрещнат от професора с усмивка, за да подсили аргументацията. Впечатление правеше удивителната му способност да застава лице в лице със зреещия – понякога буден, понякога ревнив – студент, фокусирано да обхожда въпроса му и да го води към отговора така, че да идва откъм самия него. Дори „стратегическият мениджмънт“ задаваше благоприятен контекст за подобен реципрочен маньовър. Проф. Христов владееше материята му; импонираше му познавателно; улавяше постоянната честота на системния подход предвид тоналността на дисциплината. Присъствието му свидетелстваше за методично граден интелектуален багаж, носен в резултат от целенасочена образователно-професионална инвестиция.
90-те години бяха периодът, когато икономическата школа в България възприемаше англо-саксонската парадигма. Дисконтираше се бъдещото позитивистично знание като настояща експериментална стойност. Завареният академичен състав, действащ в легитимно ядро, бе силен и овластен; капацитетът му позволяваше да роди ново поколение мислещи хора. Но хора, обединени в групи по интереси, трудно бивахме раждани за това. При все че не ни бе чуждо от училищната скамейка преподаването от притурки до излизането на съответния тираж учбници и помагала, академията ни поднасяше знанието познавателно, под формата на лекционен писмен текст - диктуван или улавян под формата на записки. Все още достъпът ни до научната литература - библиотечен и пазарен - бе стеснен и в някои области ограничен. Модемният интернет за нас бе щастливо уговорена любовна среща. Дефрагментирахме настолните си компютри за бързина и "бистрота" при работа, а живеехме фрагментирано и мътно. Бяхме дори част от "Децата на демокрацията", но все още уважавахме преподавателя като славен субект на образованието.
Тогава „стратегическият мениджмънт“ на проф. Христов ме срещна с нещата, които наивно възприемах като изявен и отчетлив тон на говорене, интелигентно присъствие, откритост в знанието. Днес го определям като академично преподаване в зрялост и овладян научен подход – качества, чрез които откривах професора в силните му години на творческа продуктивност – в противовес на „едромащабния автор“ на Р. Музил. И отново, чрез натрупаните за академията знание и опит той излъчваше уместност в подножието на монтевереста на новата стопанска школа, който трябваше да бъде покорен на прелома между две отричащи се политико-икономически епохи. Проблематиката на дисциплината също подсилваше внушението. Отграничавахме „стратегически“ като дългосрочен, далекобоен, (отпосле и) като цялостен, а мениджмънт – като управление, т.е. вземане на решения. Теорията на класическия и на системния мениджмънт очертаваше тематичния подбор на професора да осмисляме областта.
През 1999 г. защитих магистърска теза с научен ръководител проф. Христов
Следващата академична 1998-1999 година трябваше да ме ориентира каква магистърска теза да пиша и кой да ме ръководи. За защитата на тезата се замислих непосредствено преди нея.
Тогава мислех повече за процеса и по-малко за резултатността.
Бяхме преходен випуск, когато в петгодишен курс на обучение (1994-1999 г.) взехме „две в едно“ бакалавър и магистър с умело тематично разширен програмен плонж. Темата на магистърската ми теза бе: „Търговски отношения между България и страните от ЕС – приоритеити и перспективи“ с научен ръководител, проф. Христов. След като я защитих, професорът ми предложи да пиша дисертация, отново към катедра „Търговия“ в УНСС. Нямах идея какво е това, но не се плашех да пиша, а и ръководството му ме окуражаваше. Съгласих се. Поех курс към писане на докторска теза, чиито утеснения щеше да преглъщам на ударни импулси, за да схвана, че е билет за академията.
През 2000 г. започнах малкия докторат при големия професор
През м. май 2000 г. бях зачислена като докторант към катедра „Икономика и управление на тръговията“, УНСС с тема „Стратегическо прогнозиране в търговията“, отново под ръководството на проф. Христов. Доволно панорамно заглавие, което постигах по пътя на дедукцията, т.е. общата формулировка ме учеше на дедукция: поставих три хипотези за изследване на стратегическото прогнозиране като такова и в контекста на търговията, обосновах избрания метод на сценария, развих четири сценария за развитие на търговията в кожаро-кожухарската индустрия до 2020 г. …Понастоящем преподаваме по индукция с поглед към 2030 г.
Периодът на докторантурата бе нелек повратен етап в живота ми. Проф. Христов беше до мен, докато защитя дисертацията през м. юли 2005 г.
Връщам се към първата година от докторантурата: положих три докторантски минимума; съставях библиографска картотека най-вече от каталозите на Народната библиотека; купувах преводни книги и си създавах домашна библиотека с класика в мениджмънта и маркетинга. Работната ми книга бе „Как се пише дипломна работа?“ на Умберто Еко. По примера й се ориентирах в същността и в границите на писането на научен труд. Тя оживяваше наравно с опитите ми да прилагам методичност и култура при обработването на научната литература и при създаването на собствен научен текст.
Тогава се опитвах да се включа в европейски проект, оглавяван от Prof. Dr. Gerd Michael Hellstern, University of Kassel и за целта кандидатствах за спитендия към фондация "Св. св. Кирил и Методий" - две години поред без успех. (За Prof. Hellstern ще отделя друг пост. Историята е по-кратка, но също толкова дълговечна.)
През втората година започнах да чета и да систематизирам елементи за теоретичната част на дисертацията – най-вече Spyros Makridakis; Igor Andoff, Henry Mintzberg, David Aaker, Michel Porter; самообучавах се на текстообработка с Word и на ел. таблици и функции с Excel; чрез модемния интернет се добирах и до научния каталог EndNote (Science Direct и Elsevier достъпих едва през м. март 2004 г. в UL Cambridge и в библиотеката на Judge Business School); отделих и време на по-добрата подготовка да кандидатствам за стипендия за продължаващия проект на Prof. Hellstern, Uni of Kassel. (Уви, неуспешно.) През втората година от докторанурата разбрах колко ме бе променила първата , смело ще кажа – развила, за да прескоча стартовия академичен chasm между магистъра и малкия доктор.
През третата, последната година от редовната докторантура теоретично се насочих към метода на сценария, планирането със (по) сценарии. Ново търсене по каталози, нови библиографски справки, отсяване на ключовите, с възможност за достъпване или набавяне, заглавия… Или, челно се сблъсках с липсата на достъп до съвременната научна литература, която англо-саксонската школа поднасяше най-вече под формата на статии. (Библиотеката на American University in BG, Blagoevgrad също се задъхваше в направелението Scenario Planning, при все че най-любезно ме бяха допуснали до базите данни, без да съм възпитаник или да съм зачислена към университета.)
В края на третата година от редовната докторантурата разполагах с множество бележки, текстове, схеми, консултации с проф. Христов, самообучение - всички систематизирани по проблемни и под-проблемни области под формата на документи. Но планът на дисертацията бе деструктивен и непълен, подплатен единствено с развити в собствена посока, хвърчащи фрагменти.
И през трите години от докторантурата проф. Христов правеше възможното да ми даде подиум да участвам в конференции и да публикувам статии – така необходими за отчисляването ми с право на защита. Опитваше се да ми даде часове към катедрата да се уча да преподавам, но дали заради самата мен (вероятно излъчвах неблагонадежност), дали защото по онова време професорът не бе фактор в катедрата (меко казано), дали по други обективни, независещи от мен причини, това не стана. Така се удвояваше готовността му да се срещаме за конуслтации или да обсъждаме по телефона кого и какво четях и дали посоката на ровене би довела до отговора на поставения изследователски въпрос. За поредната консултация влизах в кабинета загубена в сгъстяващата се мрежа световно знание, блокирана пред необятните масиви от материали, и си тръгвах обнадеждена заради какво е всичко това. Професорът поправяше компаса ми – накъде да хвана, за да определя и да свържа поредната отправна точката, която често оставаше хипотетична.
Свободната ми специализация в Кеймбридж и обратно
В края на м. февруари 2004 г. заминах на свободна специализация в Кеймбридж, Великобритания. Благодарна съм на Кръстьо Банев за това! Върнах се след 4 месеца с килограми допустимо и законно копирана литература и статии, с изписани тетрадки за методологически и методически пояснения в следствие от работа в читалните, архивите за дисертации и ръкописи на UL of Cambridge.
Целодневното четене в University Library, Cambridge, в Judge Management School, Uni of Cambridge, посещенията на семинарни занятия там, запознанството ми с университетския живот на други докторанти-приятели и с техните идейни, методологически проблеми бе гигантски разкрач от нашата разпокъсана школа към англосаксонския академичен пример и научна традиция. Друга голяма история от малкия ми докторат.
Върнах се с фината настройка и ясното обещание, че ще напиша дицертацията във вид, завършен за вътрешна и за публична защита. От м. май до м. октомври 2004 г. работех много. Смазващо бе да чувам неодоумението на хора около мен: „Хайде, не я ли написа толкова години?“ Само най-близките ме подкрепяха морално и материално. Проф. Христов се радваше на порива, с който се върнах от Англия. Съчувствено намекна, че ме чака каторжен труд. Преживяваше мен и себе си чрез неразбирателствата в кухнята на катедрата. Бе насреща дори за непринуден разговор на кафе.
Защитата бе м. юли 2005 г. пред ВАК-овска комисия. Групата докторанти от Кеймбридж бе събрала за мен таксата, определена за публичната защита в УНСС. Неземно!… Проф. Христов бе с мен в залата: направихме последното пробно представяне с въпроси и зачакахме научното жури да се събере и да изпълни залата с внушения и критичност…
Проф. Христов дойде да ме поздрави два пъти – веднъж в залата, непосредствено след края на защитата – тук сдържах напрежението си – и след това в коридора, след като имахме резултата от нея. Сълзите сами потекоха, когато в залата мина да ме поздрави един от рецензентите, проф. Ангел Геров. Награди ме с мощна рецензия. Беше ме насочил да изчистя две градивни спойки от методологията на дисертацията: 1) сцеплението стратегическо прогнозиране за преодоляване на неопределеността на средата 2) чрез адаптиране на методиката на сценария.
…Всичко се сведе до броя положителни бюлетини от гласуването, макар че исках да зная всичко за защитата ми: за представянето, за отговорите на въпросите. Професорът ме држеше далеч от това.
През 2006 г. проф. Христов ме покани да преподавам в MT&M College
През м. ноември 2006 г. проф. Христов ме покани да кандидатствам за преподавателско място в Колеж по мениджмънт, търговия и маркетинг – София като гл. асистент. Споделяхме общ кабинет. Водех семинарни занятия по Въведение в предприемачеството и Предприемачество и бизнес идея при Деян Дойков.
През 2014 г. проф. Христов ме подкрепи да заема длъжността „доцент“
През 2014 г. проф. Христов бе един от рецензентите в научното жури, определено във връзка с конкурса, на който се явих за
заемане на академичната длъжност „доцент“ по 3.8 Икономика /Маркетинг на услугите/. Той вече беше определил научната област, за която подготвих монография и кратък учебник (помагало) – първи и единствени. Още през 2012 г. проф. Христов вече се бе застъпил да започна свой курс Маркетинг на услугите, по който ме консултираше.
Усещах се на мястото си и че държа здраво волана. Мислех, че всичко бе пред мен...
По време на скромната почерпка, която организирах в колежа, проф. Христов ми каза прозорливо: „Оттук нататък ще получаваш шамари.“
Проф. Христов напусна колежа (2017-18 г.). Оттогава там водя и курса му Стратегически маркетинг.
Останахме близки, както и със съпругата и с дъщеря му, Ина. Пазехме градените с годините взаимност и доверие. Търсех го за имения му ден, а и в случаите, когато исках да споделя с него въпроси от академията. Как клиширано звучи последното изречение! Ала беше така: разговаряхме без укор, с внимание, неподправеност, по същество. Такъв бе стандартът му.
Признавам пред себе си, че не успях да акумулирам знанието и опита, които проф. Христов ми бе предал безрезервно и с човещина. Той ме роди за академичен живот. Създаде за мен тази мечта и я осъществи до мен. Отвори ми главните врати. Прие поредицата от изборите ми. Вероятно щеше да бъде щастлив и академично осъществен, ако, като негов ученик, бях постигнала самия него.