Истината обагря винен плода –
тъкан по тъкан, с вътък си кървав сплита грозда мавруд в плът и в душа –
гасне любовно по него като вятър, проводил бели платната далеч от брега,
и по вълните дихание на кръгъл часа
отлежава на воля, ритмична до разбуден добрия неин мига;
та по бунара на времето да спуска непредсказуема дълбина,
по чашата вино да стича отпито търпението, погълнат дъха,
в утайка на дъното да 'гъсти дрождите болка, горчивина.
Но утаена във виното, истината гореща скърби,
преизпълнени са устата й – на езика кърши оковите всяка беда да смрази.
Затова него пия студено,
дори и червено,
а дирята въздух – по кристала пръстена потен – стоплям с очи,
и от истина упоена, свободната воля огъня в мене пени.
Трезвата истина ме възправя, студена и мокра, до камен зида
– на запустение паметник, издигнал света,
при това, арматура крепежна, полазена от злободневна ръжда;
и до друга – във мене душна стена, срещу която в саморазправа се гърча, клеча,
– дефект на умозрението от тактилен порядък, извикал страха,
самоцензура, изтънила честта.
А опитата истина, двугласната нейна сестра, разплисква мътна водата;
след сланата презрение стопля "новия орган на чувствата" и духа,
неудобна бледната пот,
избила от впрегнати мисли по разорана лобната кост,
румени, пресушава,
та вече свободна, с думите прями вълнолом да гради, теченията грабливи да обуздава.
Наздравица вдигам: „Да има стени на не-свобода!“,
които да блъскам с факел в гърди ли, с оловна глава;
или с мисъл – крайъгълна, жива,
с постъпка – твърда, и все пак, игрива.
„Да има зидове хладни – стражи на волята жадна и дива!“,
чиито криви представи на парчета не-истини да троша,
Или през нея, стената, задъхана в немощта,
– както ти, несвободната, подкана изрече една –
другиму да протягам крехка, но вярна ръка.
С дозата лудост, зида да прескачам
и отвъд него хоризонта с въздишка да огласявам.
Единствена стената-стена
би ми дала идея за „среднощна пощата“ над степта,
с явна ли, с тайна вестта,
че нищо нахалост не било е изрядно тогава някога там и спешно тук, на часа;
би ме научила, макар некомфортно, кипяща в страстта –
apropos, двояко тъждествено равна на:
заблуда по изгладен реда стойности на справедливостта,
или, напротив – проява на собствена волята за единица спасена душа –
в пощадата: „светлината сама себе си освещава“,
от мига непробляснала още и вече запалена, осъществена в стиха,
би ме изправяла да постигам свободни неща.
Дори себе си... –
студена да изгоря и нова да се родя,
в „пир по време на чумата“ с имена на деня:
подмяна, гняв, суета.
...Изпивам до дъно мълчалива чашата тост,
от въпроса възправила към отговора въпрос,
до предела им – острие, за обзора – стена,
ребро о ребро да творят в тишина.
...До огнището, разпилени, примигват светулките-въглени срещу образа-гост,
поемам дълбоко дъха им чертите му да възпламеня.
По „Стената“ на Борис Христов
