Да те позная кой си и заради кого си мога,
ако с думите умиваш дързостта ми за обнова;
ако в пълнотата им определил си се и си се повторил.
Да те имам цял, завършен, 'тешен – срещу прилива несамостойности подпора –
ако мним покоя в модуса поезия до музика си залюлял
и крачката отвъд принудата да спреш си сторил;
ако под дъжда от перпендикуляри си се спуснал зрял –
съизмерим с деня по вертикала, мълчалив, в движението проговорил.
Да се отливам възжелах в странноприемния ти слог, макар и слаба сричка,
да съм едностъпен ръб и форма на безкрая – за вечността открехната вратичка;
като да съм онова момиче-птиче –
от ятото откъсната дантела,
онази риба, на повърхността в отблясък слънчев волята на вятъра приела,
та, по тебе в ручей да се стичам в, осветена, сянката на Беатриче;
днес, в празника да съм одушевена кротост, римите поела,
да спускам билото на планината вместо туфест еделвайс – луковица на кокиче.
