С Джелсомина Глупака разговаря непосредствено.
Неподправен, той разстила пред нея, като върху бяло платно, онази непосредственост, която ще разгърне притаената й доверчивост. Задвижвайки механизъма на заиграване на душевността, пред него Джелсомина се открива в своето двоумение накъде да поеме: „Няма разлика дали ще тръгна да пътувам с цирка или ще остана с Дзампано [от когото избягах по-рано]. На никого не съм нужна. Защо да ме има?”. Тук Глупака я помирява със самата нея, като продължава мислите й и ги обръща към самата нея: „Ти трябва да имаш радост от нещо [животът го повелява], … ако и да би била грозна.“ Дори е убеден, че го казва, без да й отнема надеждата, че може да бъде негрозна, но радостна „по пътя“ й. Именно така, той открива за Джелсомина идеята за живот, която преобръща кукления й свят: че всичко съществуващо е нарочено за този свят: „Виж този камък. Дори той е тук по някаква причина [има място на земята]… Аз не зная заради какво този камък е добър, но той има своята функция. Или, всичко би било безсмислено… Дори звездите [имат функция] – поне в това вярвам…Ти също си добра за нещо, дори с твоето лице на артишок.“
На другия ден Глупака я подканва да направи нещо необичйно и до този момент непозволено за нея: да се опита да му асистира и то не с възторженото барабанене за номера на Дзампано, което трябва да усилва тръпнещото очакване на зрителя, а с шеговития, изтърван тон на тромбон, с който сякаш да го подритне и да го спъне с тон, прекъсвайки го преди да засвири с миниатюрната си цигулчица. Джелсомина опитва няколко пъти „да наруши повествованието“ с няколко несполучливи изути дюдюкания, които на момента я будят за непознато развеселено себеусещане. Чрез инструмента тя поглежда по друг, „бадемов“ начин на себе си. Тя е готова да заобича себе си за живот, за който да се изрази в роля, защото Глупака вече я е разтворил в химичното съединение на комедията.
На манежа Глупака е клоун, а извън него отново играе леко и насмешливо, но винаги с риск да засегне прекомерността на човека насреща, когато се е самовъзприел уместно или утопично, на мястото си или извън него, втвърдено или флуидно. Той е цирков въжеиграч и въпреки пътешестването, не по-малко остава „по пътя“ сам. За него странстването е преместване на личностната му сцена, която и го приобщава, за да бъде обикнат, и го разпада, за да бъде погубен. „Днес съм тук, утре ме няма.“, казва Глупака на Джелсомина, когато разбира, че директорът на цирка е изгонил и него, задаради конфликта му с Дзампано, чрез който замесват цирка с полицията (закона). Както комедията: ако днес е тук, утре, вероятно лишена от живот, изчезва някъде там. Но именно такъв, изолиран Глупака е настигнал Джелсомина, за да я сдружи със самата нея. При това, той предлага себе си като алтернативен за нея път – пътят на забавлението и на въжеиграчеството. Именно така той я запалва за обновата да се определи и уверено да поеме нейната посока: „Кой друг би живял с Дзампано, ако не аз?! И, ако той не разбере това, нека му е …“ [и рита конвулсивно невидим на пясъка предмет, така че да се вдигне пушилка.] Прегърнала добрата, невидима за останалите, страна на Глупака, тя се изпълва със значимост, без да се страхува от това кога животът за нея ще свърши.
Глупака – а в негово лице комедията – умира, когато се сблъсква с отмъщението на Дзампано за това, че го е осмял, че го е осмял като част от действителността.
