Открехна се новата есен през незалостен дома
на стопено в градушката лято;
без време
обедня палитрата явор, чинар и леска,
ослепяха дворове подир остри отвесите топчета лед
на освирепяло небесното ято;
претопена, отвъд плодните ябълкови полета,
тъгата
цедеше се в уплътнените истини по сърдечни вадите мед1.
...Дните отпосле завариха бледа, но паметна, вечна земята –
пътеки спираха топли очите на белени кестени –
на кратък следобеден дъжд още пиеха капките сълзи, дъха на липата;
душата...
гладеше мисли надежда в реда изоставени есени.
Не гравитацията късаше от сегашен деня –
а последователен2,
той бърз се изнизваше още преди входа вечерен;
vice-versa осветлението гаснеше,
завеса отсичаше финалния акт, едномерен
и, в съзвездие думи запален на сцената,
казан бе вече,
и бе изгорял;
ergo, в момента помѝсли дали и защо и вече бе ги узнал –
в определено му времето интонация бе си създал –
„пазеше сана си,
в собствен дома си пак бе заповядвал“3,
„залюлян, изпълваше мàха си“4 –
да се сбъдне отново в началната точка, винаги беше успявал.
А моят ден –
в руслото на оформен днешния шелф –
бе жаден, не свой и още студен,
и в себе си влажен бъдника палеше –
без време домът му бе зазимен,
...него, знаех, космосът жалеше.
Там и тогава, наполовина зачената,
посаждах се зрънце небелено
от просо, пшеница ли, ленено –
и, полуродена5,
с влакна коренища в зората полагах се,
по здрач в тонуса на съцветие метличесто мамех се.
...Денят се описа в кръга си както за всеки, така и за мен,
ала подминах негово изходно мястото, макар с пълна чашата юбилей.
1 Мамардашвили, М. Беседы о мышлении: „Това е моментът на явлението: когато мисля, зная, че това е така. Така се утвърждава мисълта, че между мисълта и знанието няма интервал – става последователно.
2 Пак там: Стичането на меда от наклонен кръчаг (глинен съд) не може да се ускорява, както водата, напр. – метафора на страданието: човек остава в него, за да разбере повече за себе си и сам промени себе си, нежели да намери бърз емпиричен отговор, „да напусне“ страданието, което би го лишило от достигането на истини.
2 Одисея I: 115
3 Корнелий, Сонет 13
4 le limbe – от лат. limbus („край“, „погранична зона“) и означава състояние или място на преход между битието и небитието, между живота и смъртта или преди раждането. Антонан Арто използва метафората les limbes (в сборника „Пъпът на лимба“ (1925 г.), за да опише това междинно, неоформено състояние на съзнанието и съществуването преди физическото или новото духовно раждане.
