С лек математически финес Господин Паломар (ГП) пожела да се отграничи от дефиниционното множество реални числа за всеки рационален израз, който светът създава за човека, за да му принадлежи. Той си състави простия израз:
ГП + Света – ГП = Света без ГП
и погледна хладнокръвно на опростяването си като необходимата крачка да освободи света от себе си. Т.е. да се изпари за света, а и да бъде свободен от многото му несъответствия.
Да, Господин Паломар знае, че като човек може всичко, дори да се откаже от живота си – „да върне билета“ – за да не е всяко реално число, което държи полиномите на света рационални, а и за да си остане свой. Но той вярва, че животът му е един и затова безценен. Той е „само покорен изпълнител на своето призвание така, както го усеща със сърцето си; той е слуга на съдбата си, но усилията му – макар да са скрити за другите – крепят световната хармония“ (Тарковски, А. Уловеното време. с. 235). И в това Господин Паломар е толкова искрен и истинен, колкото е възможно да се издигне над преживяваната действителност и на прага на нелепото двусмислие да я оспори. Трябваше да направи нещо, без да е „малкият човек“, защото има куража да погледне себе си такъв, какъвто е, и без да е „свръхчовек“, макар „да се стреми да надмогне преходността“. Заради живота, сякаш за да потърси „детството на вълшебника“. Той „желаеше вълшебната сила, която да погълне него самия така, че да преобразява не нещата, а себе си, като замени недодяланата невидимост под шапка-невидимка с невидимостта на знаещия, който, познавайки, остава непознат“. (Х. Хесе)
Нужна му бе постъпка, „като установяване в стояща, неподвижна, тежка точка от хоризонта на незнаемото“.* Тази претеглена точка натежава под изпитването на страдание и, останал в него, Господин Паломар бе разбрал нещо повече за себе си.
Господин Паломар разпиля „изхабеното време“ на неотменните му моменти [той отривисто освободи шепите си, пълни с ориз, и изчака в перления отзвук на всяко зърно по пода да се роди спомен]. Непосредствените си жизнени впечатления от миналото той събираше и раздаваше на приятно изненадани зрители зрънце по зрънце така, щото знаеше, че всяко може да набъбне я от влагата на сълзите, я от сърдечността, че е споделено с другия насреща, я заради неповторимостта на мигновението.
Простете ми, Господин Паломар [@AlexandurTonev Ines Simeonova @ValeriaValcheva], че взех зрънце от най-съкровения момент, когато бяхте насаме с образа, който трябваше да пресъздадете! Оказах се случаен свидетел. Моля да не се безпокоите! Тук физиците-математици ще ме зашлевят със съждението, че „случайността е зависимост“.
*„…В живота няма „и т.н.“ в този смисъл, че в превишаването на безкрайната (човешката) задача [напр., „разбирането“ като безкрайна, етическа задача], ние сме длъжни да постъпваме. Нужно е в крайна форма, тук и сега да изпълним задача, която по съдържание е безкрайна. И в съдържанието трябва да има някаква причина – критерий – че е можело да спрем; че формата се е изпълнила, сбъднала се е, осъществила се е. И тук е нужно да направим една крачка: критерий за спиране, установяване, е критерият за това, че можем да прекъснем безкрайния бяг и да не кажем т.н., а да изпълним нещо, което лежи на натрупана, под налягане, тежка точка – това, което в себе си сме натрупали, привеждайки се в движение, и което натрупване не може да бъде получено посредством ума и не може да бъде изпълнено, ако то не е дошло от някакъв мощен божествен ум. Това ядро събира нещо, което идва към нас като ток – ток на убедителността, която ни позволява да се спрем и да изпитаме чувство на удовлетворение или да се спрем на факта, че сме извършили постъпка (въпреки че обоснованията за дадена постъпка са безкрайни, но при това постъпваме) в хоризонта на незнаемото (невидимото). Нашето фундаментално, съществено мислене и участието му в това, което се случва с нас (в нашето битие) се основава на незнаемото. Има някои преживявания, отсъствието на които не трябва да се изпълнят от някакъв мощен ум (чрез понятия). Има нещо, което не трябва да се знае от понятия или да се получи чрез наблюдение (доброто не се знае чрез понятия и не се получава чрез наблюдение), то е незнаемо – то е знание на незнанемото (съзнавам, че го зная)…“
Мераб Мамардашвили. Беседы о мышлении Часть II
