Дамата русалка в картини

К а р т и н а т а видях на 7 октомври 2024 г. по време на камерен концерт, изнесен [колкото експериментално, толкова и умозрително] в Софийска градска художествена галерия. Формално, тя влизаше в изложбата „Съзидания“, посветена на Дечко Узунов (1899 – 1986); но ф а м и л и а р н о тя ме побутваше с присъствието си, притихнала като неволен декор от мизансцена на концерта, чиито музикално-визуални мозайки от звуци чувствах живо да преглъща.

„Голо тяло“ (60-те години на XX в., Д. Узунов) бе сковано в студените си сиво-сини линии и висеше някак а-ла Мадам Бовари, не на себе си. То бе сведено на колене, в принизена поза на обезглавено покорство. Несвое и омерзено, дало се бе вабанк.

Нарекох го „дамата русалка“.

На влизане в залата „Голото тяло“ на дамата русалка се падаше отляво на самия вход и на излизане, когато посетителят завършваше цикъла на обиколката обратно на часовниковата стрелка, то да отнеме от пълния му поглед и да го да прикове във въпрос. Тялото бе окачено много над равнището на очите – в противовес на унизената му поза – и имитираше „овластен“ стоеж, та, ако на него се спреше посетителят, да му се подчини… и неволно да призове Бога. При това, дамата русалка бе над Ина, което усилваше общото внушение за антагонизъм на голотата [далеч над телесната]. От другата си страна „русалката“ бе подпряна от творба на Залтьо Бояджиев, окрупняваща епохалната соцреалистична фигура на преживял и ковал се над всичко [затова монументален] възрастен човек в шаячено сако и каскет, който загърбваше хоризонта между полето и небето. Огромната по размер картина вместваше топлите му усмихнати очи, които [в една линия с хоризонта] потвърждаваха живота във всевъзможните му форми и отрезвяваха спрелия се посетител с особената им точка на съотнасяне.

„Голото тяло“ на дамата русалка не подмина и мен. В очакване на концерта заех място в публиката, така че да съм на един ред с него [пак хоризонти, пак паралели!] и в отговор то сегиз-тогиз извръщаше погледа ми наляво към себе си. Придърпвайки ме, картината вадеше от мен вбесена картина от близкото ми случайно минало:

От ул. „Стоян Михайловски“ в София трябваше да стигна до ул. „Русалийски проход“. Наумила си бях пешком да прекося парка по протежение на бул. „Никола Вапцаров“.

Септември се пълнеше с [неговата] „Вяра“.

До самия ъгъл на бул. „Пейо Яворов“ и ул. „Стоян Михайловски“ [лирико-епическа пресечка между поетически възглас и изобличителна басня] стоеше и чакаше млада жена. Имаше около 25 г. Правилните пропорции на фигурата й притегли върху себе си погледа ми [както отпосле дамата-русалка] и го разтвори в дългите й разпуснати светлокестеняви коси, в които потърсих лицето й. Хубостта му улових в цялост. Външността й четях в естествената обдареност на тялото, завихрена в любовната спирала талия-ханш и отпусната върху издължените й лепнещи бедра. Прегърнал я бе стегнат бюст, който изправяше корпуса й в мека шия. Широката яка на лекия есенен пуловер трябваше да открива релефа на изписаните й рамене, а дънките [които винаги са дънки и само дънки] тя допълваше с класическа бежова обувка с висок ток. Външността й бе ескиз на неповторимо привлекателнaта в младостта си плът [въпреки бранда дрехи, който я стандартизираше].

Далечни и незапомнени за мен, обаче, останаха нейните „Две хубави очи“. Скрили се бяха в импресията от видяното:

Лицето й търпеше сиво-син оток от едната страна, който кривеше и устата й, а в единия й крайчец просветваше червеникав оттенък. Блузата бе разкъсана и разголваше гръдта й. В безредния си вид, изгубена, тя безпътно чакаше [някого] на мястото на срещата. Изоставило я бе и времето; минаваше безлично през нея и обезценяваше хубостта й. Поиска ми цигара. Отвърнах, че нямам; не пуша. В отговор на моя отговор, без да ме погледне, тя стовари няколко готови груби, дрезгави словоформи, изливайки в тях яд, мъка… или раболепие. Понечих да проговоря, но в краткия миг, в който исках да се възправя срещу бремето й, ме сковаха немощта и страха, че не можех да направя за нея каквото и да било тогава, дори повече – всяка от нас разбираше по своя начин, че животът, уловен в мига, в който се разминавахме, се бе уплътнил неимоверно. Безпомощната се оказах аз. На секундата тя [впримчи сили да] ме прогони с отрезвяващите ругатни, като ги разтоварваше от себе си и ги хвърляше ядовито върху приведения ми отминаващ гръб. Освобождаваше ме от собственото ми малодушие. [Сякаш не искаше да се почувствам безполезна.]

Продължих пътя си по булеварда, докато се влея в парка, който ребром се точеше напред. [Бях на нейна страна, но това по нищо не личеше.] Мислите ми се разпадаха в оправдателни предположения какво я бе докарало да стои и да чака поругана на безразличния ъгъл… Наивността? Отиваше й да се доверява!… Думите, с които ме гонеше от себе си [и от ъгъла, който я бе приласкавал до предела на разпътството], задушаваха в горест обидите, която вероятно се бяха оглеждали в нея и тя ги бе понасяла, понасяла. Те продължаваха да барабанят по гърба ми и да кънтят в ушите ми. В покъртителната ни игра на „развален телефон“ всяка една от тях разгъвах във възможен „какво, ако“ сценарий. Ала решение и действие от моя страна не последва [нито експериментално, нито умозрително].

Майка й? За нея не продължих да мисля. Несъмнено бе дала на детето си и отпосле на девойката от хубавите неща на отглеждането. „Пътят“ някъде се бе стеснил нелепо и пропастта бе погълнала най-свидното.

Днес, две години по-късно, се питам къде ли е сега дамата русалка от ъгъла на бул. Пейо Яворов и ул. Стоян Михайловски? „Подир сенките на облаците“: