„Децата на кактуса” е поезия за обикновени неща, които единствено децата могат да видят и разберат по необикновен начин.
Поезия нова, написана по детски.
Безвременна – да я чете и препрочита може всеки, като всяко следващо прелистване да е във времето, а очите, които се залисват по стиховете, да са порасналите детски очи.
„Децата на кактуса” е поезия за разговор между деца и родители, в който разговор децата да изграждат характери, а родителите, по пътя на възпитанието на своите „палачи“, да остават търпеливи.
„Децата на кактуса” са оставени да мечтаят по снежната „Пътека” и могат да подемат мечтите си в „Три куплета” или да се превръщат във вестоносци на радост с едно единствено „Писмо”. Те волно се излягат на „Гущерина” и си другаруват по братски – карат се, но си „взимат думите обратно, като „Братя(та) квадрати”, защото един без друг им е „квадратно”. Винаги летят, дори „не често, но им се случва” и насън. Те могат „да пеят наум” и да сричат, виждайки „Ято(то)” от птици като многоточие. Те спират да питат „Защо”, когато виждат слънцето „да грее”, или искат думата да вземат, както към слънцето „Клонът” се протяга „сякаш е ръка, вдигната нетърпеливо”.
Те се хихикат на старчоците, като на бели „Лампи” с очила, познават „съвсем картофените мечти” и разбират как „Говори масата”, отрупана с „чинии – езерца от супа – и облаци от вкусна пара”.
„Децата на кактуса „не растат в саксия”. Те са „Дим”, оприличен на „дърво, което расте отвесно и пуска клони в простора син”. Те надават „Глас” в „Далечина(та)”, която е страна „невероятна и лилава” и „в която всичко се смалява” и викат към „Изобретателя” с „щастливи идеи”.
„Това е.”
Завладяващо е остихотвореното детско въображение!
