Морето гълташе дълбочината на обзора в гладка епосна стена,
оттегляше материята на водата, бриза и солта от плитчините на брега,
надигаше се телом, до стихия в образа на несломима, паметна вълна,
опъваше метална, тежката завеса, кроеше я по билото на планина –
с величина пределна, поела Посейдоновата мощ,
под купола на слънцето, обточена и стройна, бе декор на звездоброй и нощ.
Издигна се до мярката на собствената си победа,
извърна поглед към притаен света, към нехвърлен зара на небето,
приближи далечината, пред себе си се вгледа,
прикова очи о фара на крайбрежната височина
и дробовете умъдри за въздъх главоломен някъде, където –
да кръжи ли, да пребяга тишината –
набираше фасети устрем да пробие времето, деня.
Изтъняваше вълната в границата на прибоя на каданс забавен,
виеше къдрица горест и на пръски се принасяше в ритон
да оттласне прегорял брега във хода му застинал и отраден,
– беше я поемал сред безропотно нахвърляни скали, отдаден –
над непразна морската утроба тя се пълнеше със сдържан стон,
всепомитаща, прииждаше раздрана,
слоевете свобода обръщаше на гонка, вихър, пяна,
бе съдбовно свойство на света – фотон.
Виждах я, одързостена, как в салтото се виеше непостижима
– в тътен, в мощна струя, въздух-и-вода лавина –
насреща чаках, бях, когато се разбива,
– без пощада, дива –
притегли я земята – в удара да се докаже единствена, неповторима,
да се разпръсне във бушуващия си поклон…
Да облепи пространството със ситни точки влага,
където в страх ли бе ме приковала,
или във възхита мокра, блага –
да последвам неуловимия й обертон.
А океанът бе, който, водеше от себе си вълнението in tempore
да го калибрира във загребани тунелите,
да го вихри в отблясъка на, разпилени, парите солени,
и отпосле да го потопи в нозете на брега до мистика, безветрие...
Aliter прииждаше с водата на етюди,
повтаряше стихията заслони, ездачът на вълните momentum да не губи:
да засича мистиката locus по отвеса ближен,
да спуска склона скоростен, подвижен
там, където лавината е тил, закрила, слава –
нежели пожар и лава;
пътя той да води в надпревара,
дъската да е о водата спусъкът натиснат, който волята пързаля.
...Опитомена, вълната последва зова на ездача –
за него находка – жадувана, осъществена, при това непозната –
бе риск премерен, сметка непроста, смела задача,
да я уцели в сърцевината –
точка пределна, в която да пресече под ъгъла прав дължината,
в перпендикуляра да плъзне дъха във тръбата, да улови преднината
и така да я постигне, като въведе я в на брега душата.
...Нека има ездачи на прибоите млади!
Които, от вълните повикани, идват на място, имат реда си поточен, но съкровен.
Вече била съм за себе си с тази помада.
Отстъпвам встрани, оставям пропуска свой – свободен, непроверен.
https://www.facebook.com/reel/1503359404496175
