Рисунката нарисувал Захари в училище. Показваше ми я съзаклятнически. [Беше я сгънал very тайно на три.] Разгъваше листа и разбулваше загадката, снишавайки гласа си. Посвещаваше единствено мен. „Ще нарисувам и на Димана буквата – Х, като художник.“
[Ето ти мистика.]
Честит 24 май, Денят на знаковостта, като гара или летище за словесност, естетика, органичност, умозрение... [Ти знаеш най-добре.] За музика, за живопис, за театър, за поезия...
За всеки от акордеониста до ювелира - преди всичко.
За учителя и ученика - заради.
За педагога - независимо от.
За читателя - въпреки.
Мистика.
Читателю,
исках да те впечатля с тихия поход към мистичното преживяване посредством „невербалния акт на собствения ум, който акт сами можем да описваме, но описанието няма да бъде това, което е той самият. Исках да те пренеса към онова действително преживяване, съдържащо се във всяко наше съществено фундаментално мислене посредством словото, което се обозначава като мистично преживяване“ (М. Мамардашвили). Тук се опитах да онагледя подобно мистично преживяване посредством символа на едната, а може би и единствена, буква, а именно как тя оживява за сина ми, докато я рисува.
Между редовете обаче се разкрива и един хитроумен момент, който ти трудно би доловил, ако приемаш детската непосредственост като неподправена и първозданна. Захари е аха-аха уловил модел на художествено изобразяване на елементи на две „сходни по форма“ – по това, че са в разкрач – букви. Както „А“, така и „Л“ обуват чизми, за да стъпят на земята. Друга буква от азбуката, която дава опора за същото изобразяване, е „Х“. И ето как опитът, е повелил на Захари в дадения момент да влезе в идеята да нарисува на Димана буквата „Х“ – от художник. [А Димана, сестра си, той често вижда в тази роля.]
„Ние винаги имаме вербално описание на живия акт, който сe случва в действителност, „само ако“ се прояви в момента „тогава, когато“. Или ние винаги отъждествяваме невербалния акт с невербалното му описание, т.е. паралелно на самия акт. В момента, ако действително съм помислил, че нещо е така, както мисля, мога да поискам да го съобщя на други, а именно да предам копие на вербалния акт, и най-напред аз да се ползвам от него (да го разбирам самия аз). Т.е. или живеем във вербалната мисъл, или в нейното вербално копие.
Описанието на мисълта се явява нейно копие, а не самата тя. Ако съм способен да ползвам собствения си ум, то с него се намирам навсякъде там, където се намира предмета, за който мога да помисля със собствения си ум. Фразата е мистична. Говорим за действителното преживяване, което се съдържа във всяко наше съществено фундаментално мислене, което се обозначава като мистично преживяване – дотолкова, доколкото хората преживяват и това не се поддава на анализ. То може да бъде сливане със света, с другия човек, с любимата, с Бога. То може да бъде мистичното преживяване „аз съм растение“, „аз съм този, когото обичам“. Хората имаме такава мистична надареност – да се намираме в такова състояние, което може да се предава в нагледни образи на въображението и да ражда цели светове, които да са предмет на антропософията… Човекът е същество със собствен ум и се намира в допълнително измерение (за разлика от животните и съществата Пуанкаре) – в измерението на незнаемото, което съществува само за човека.“ (М. Мамардашвили)
