Любима моя история. Непоучителна

Случи се така, че, докато се изтъркулваше първата четвърт от живота ми, случайността ме отведе на Синайския полуостров, който дели или свързва Азия и Африка. На географската карта той напомня къс зряло кехлибарено грозде или по-скоро натежала от кърма гърда със зърно, настръхнало от кораловите рифове на Рас Мохамед. Именно там, полуостровът поема дъх и се оставя в меката прегръдка на Червено море. Водите му през май са чисти, спокойни и гостоприемни. За да се гмурнеш в импресията от коралови картини, внушена от естествената им игра със светлината, са ти нужни шнорхел, маска, плавници, авантюристичен гъдел и… приятел. (Споменът за тази история ме връща в юношеството, когато на 15 г. записах плуване с техники на гмуркане. В училище се появи отдаден треньор и аз въодушевено се присъединих към групата му. Днес, почти на 50 г., продължавам да се удивлявам на промислителния подарък на времето, че – неведомо как – още някога тогава съм се готвела бъдещето да ми поднесе преживяване под вода, някъде си.) И тук, на разкрач от коралите нямах бариера как ще шнорхелувам. Търсех да почувствам водата и себе си в нея. Потапях се плавно, будех тялото ми да си спомни невинната му сгъвка от торпедо в тъп или остър ъгъл на гмуркане; отривисто издухвах пълния шнорхел, за да поема дъх; плавниците ме държаха или на повърхността в баланс, или на скромна любителска дълбочина под водата… Морето притихваше, а аз примирах в очакване на онова, което неизменно предстои.

Бяхме богата група от плувци, гмуркачи, любители. Всеки, независимо от опората си във водата, се дивеше на скалното пъстроцветие, което приютяваше също толкова пъстроцветните обитатели на подводния свят. Падна подводна обикалка из кораловите рифове и, ако излъчваш спокойствие и си плавен в движенията си, можеш да бъде награден с близостта на пасажи от дребни и едри видове. Ако пък загърбиш рифа и го приемеш за своеобразен тил, се възправяш пред забулената морска дълбина. Бездънно синя, потайно притаена, властна, тя те кани да навлезеш и да изчезнеш в лоното й. 

Гмурнкахме се без посока, като в мъгла, която мимоходом се вдигаше, като избистряше плътността на водата. И там, навътре се натъквахме на пасажи от морски дребосъци, на по-едри риби,… на останки от потънал кораб. Около кораба се бе струпало множество гмуркачи и водолази, ще речеш „суматоха“ от умели плувци, утаили се на дъното, и от любопитни зяпачи – залепнали на повърхността като самотни чайки, всички далеч от пристана на крайбрежната ивица. Потъналият кораб  бе своеобразен репер за пристъпилите кораловите рифове – дали за първи, дали за пореден път.

Въпреки кипежа от хора и споделеността на подразбирането помежду ни, колкото повече навлизахме в дълбината, толкова повече в мен неизвестното, скрито в морската мъгла, сгъстяваше боязънта, че брегът се отдалечава. Гмурках се, но често-често се издигах да издухам шнорхела и да остана на повърхността. Бореше ме сподавен уплах от водната среда, която не познавах и на която й бе все едно, дали ще познае мен – откакто свят светува тя си бе именно там и все такава. Настигаше ме охлаждащо морско течение, което температурата на тялото ми не преодоляваше. Стопляше ме единствено близостта на другите ентусиасти от групата; присъствието им олекотяваше водата и настройваше в мен нужните ориентири и посока в ясен коридор… Останахме. Ту се потапяхмме, за да изпитваме себе си, доколко оставаме съпричастни на света под водата, ту срещахме лицата си над водата и безлюдната повърхност на морето ни връщаше въздуха, слънцето, смелостта.

Пътят обратно към крайбрежната коралова твърдина ободряваше движенията ми. Бойко се отделях от повърхността надолу, въпреки неприятното свистене в ушите. Водата не ме теглеше навътре, напротив – изпращаше ме спокойно; освобождаваше ме от безпокойството и бремето на комплексите ми… Наближавахме коралите, а те ни посрещаха по-красиви и повече познати.

В автобуса на връщане се отпуснах на седалката и оставих песъкливо-скалният пустинен пейзаж монотонно да се разлива по вените ми в сладка умора и притаено съзерцание. Живо ги помня и досега. Свръх красивото преживяване, наречено Рас Мохамед, отлежаваше у мен в кротък унес и опиянение.

Да се връщам там, откъдето съм тръгнала, или да се обръщам назад към отправна за мен точка, вкусила от съсъд, преизпълнил ме със сладост или с безпокойство, надминава диалектиката, че „е най-тъмно преди да се развидели“. Тогава разбирам повече за щастието в мен. 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Свързани публикации

Започнете да пишете термина, по който желаете да направите търсене, и натиснете Enter. Натиснете ESC за отказ.

Нагоре