Пръстта тежеше в оловната дреха на първата пролет, разсънена още по здрач,
морна смолеше земята във схватка от стъпки, изваяли погледи жални от кал;
Плевели млади, още далеч от порока, в утрото будеха сива мъглата-палач.
Животът чакаше своя орач,
който в градина, от слънце полята, иглики в бразди да тъче, да пълни неин бокала.
Нахлуваше Март в шемета градска поема:
Адам, сътворен в чист интервал на музикалната пролетна тема,
в първенството си чакаше своята тоника Ева.
Беше с идея или идеята – с него,
встрани от притворство скроена –
да ‘благородят с изкуство света, събран в двора, посърнал на малък дома;
да ашладисат с мелодии ладове плодни стъбла,
по които сок да тече от спята взаимност на благ самостой, душа във душа.
Ето ме мене, нарядна, широко отворих вратата на Март,
повиках земята, набола лалета, нарцис, ганза оранж минзухар;
взех инструмента в голи ръцете и забраздих къдрици на чернозема другар –
дланите рохкавост шареха, от себе си ваеха арт,
по вените лееха необятен земен простора, огледан в хоризонта небето-поле.
…Апулей богооставен вече не бе.
