"Всичко започва с мига. Не с краткото му настояще, а с дългото му минало, единственото съществуващо,
което човек има. Дали и как ще попадне там обаче, колко ще остане и какво ще види, не се знае."
Марсел Пруст, "По следите на изгубеното време"(1913-1927)
Kолега от образованието, духовит в пълнозначния смисъл на думата, Harald Mandl, BEd MAS, когото срещнах през 2014 г. по Erasmus+ в Uni of Kassel, DE, ми каза по време на закуска: „Ако жена ми хареса кафето в ресторанта на хотел, харесва хотела.“ Какво да кажем за М. Пруст, който, впускайки се „по следите на изгубеното време“, потапя в чая си типичната френска сладка, мадлената, и, щом я вкусва, усеща, че възкресява изгубеното време?! Неволно. „И ако говориш за любовта не само в обичаен смисъл, ами при прозвучаването на това слово гориш от копнеж по състояние, различно чак до атомите на тялото от състоянието на нелюбов; или ако изпитваш чувството, че в еднаква мяра притежаваш всяко качество и не притежаваш никакво; или ако си под впечатлението, че всеки образ неизменно си има и подобие, понеже животът – претъпкан до пръсване със самовнушения за своите „тук“ и „сега“, състояние всъщност доста неопределоно, че и подчертано нереалистично! – се излива в няколко десетки сладкарски форми, от които се състои действителността; или ако ти се струва, че на всички кръгове, по които се въртим, липсва по някоя част; че нито една от системите, създадени от нас, не разполага с тайната на покоя – всичко това също така, колкото и различно да е на вид, е преплетено като клоните на едно дърво, които скриват ствола от всички страни.“ (1)
Дивно е „човек да се връща в себе си от различните неща“ (2) в „поток на съзнанието“, провирайки се между гъстата сплитка от клони на собственото си дърво на живота! Макар да не зная как става това, съм склонна да го приема именно за „връщане“, да не кажа повече – живително и истинно. Защото ми е присъщо, като човек, да изпитвам сетивно реалността при слово, при звук, при допир, при аромат, при изображение, или при отчитането на 100-ово повтарящ се момент на мое състояние или положение, които съм засякла в различни, независещи от един от друг, периоди във времето. А тя, реалността „да ме връща“ да се проверявам мисленно, в асоциативен план, към някоя отворена или прашасала папка в хранилището на паметта (спомените), различно от интериора на „приемната стая“ в главата ми, когато:
„Переменился я — но здесь опять
Минувшее меня объемлет живо…“Пушкин, А.С. „…Вновь я посетил…“, 1835
Разбира се, истинността остава при мен, като невронен импулс или като проява на нова невронна връзка. За теб, читателю, не бих могла да обективизаирам „връщането“ и да се ангажирам с „еднозначност“. Единствено ще си позволя да продължа заявката, но този път като я обрисувам „метафорично и с размазани графични форми“ (3): и когато полъхът на мигновението се отдаде на сродяване на типично мое качество с типична външна причина, за мен връщането идва като покой, в който равновесно прозирам нещо в себе си или себе си в нещото. Валидира го изчаканото време, което случайно и неволно се е прояснило или обновило чрез мен. [Тук е немислимо философът да остане равнодушен към шеметния ми подбор на понятията за „истинно“, „метафорично“, „присъщо“, „типично“]. Или, „метафоричното“ най-силно буди интереса ми, ако и само ако приема метафората за „онази връзка между представите, която обитава в сънищата, онази пълзяща логика на душата, която съответства на сродството на нещата в идеите на изкуството и религията; но и всички присъстващи в живота обикновени симпатии и антипатии, всяко съгласие и отрицание, възхищение, подчинение, предводителство, подражателство и всичките техни противоположности, всички тези могообразни взаимоотношения на човека със себе си и с природата, които още не станали чисто обективни, пък и навярно никога няма да станат такива, и не биха могли да бъдат разбрани другояче, освен с помощта на метафори.“ (4)
За период от 3 години спрях кафе-питието, респективно то пожела да си почине от мен. (Защо пък да не го изиграем с доза самоцелност?!) И ето как днес, след желаното прекъсване и двамата сме петимни да се разтушаваме метафорично и по прустовски, неволно, без убеждение.
(1) Музил, Р. „Двете дървета на живота и настояването да се учреди генерален секретариат на точността и душата“ в Човекът без качества. с.727-728.
(2) https://www.svobodnaevropa.bg/a/31857817.html
(3) Музил, Р. „Двете дървета на живота и настояването да се учреди генерален секретариат на точността и душата“ в Човекът без качества. с. 726.
(4) Пак там, с. 729