„Зодиакът“ ни завъртя центробежно, за да се разпръснем в многолики музикални фасети и отново да се съберем, осъвременени, в мозайки от характери и темпераменти. Свалени бяха маските на зодиакалните архетипи – слушахме непосредствени, несподелени истории, които увличаха по независим начин.
Какво слушахме?
Дланите ми настръхнаха и опряха върховете на пръстите ми върху слепоочията. В пулса им търсех да напипам някакво „нео“ заради някакво „свое“. Джаз сюита го представи композиторът. В извлека от камерната оркестровка на класическия строй, музикалният жанр бе съблечен от фюжън конструкти; не го поръбваше фолклорна шевица или етно мотив; тук избягвам и мета типизирането; не падаше от дървото лист, не политаше птица. Калейдоскопът от фрагменти влизаше в класически интерпретации на джаз авантюри или обратното – като „в мрежа от пресечени линии“:
„…от скупчванията и пренарежданията на разнокалибрените парченца в си?метрични фигури умът бързо постигаше подходяща настройка, или … прозираше цялата лабилност на всяка стройна структура, която се разпада при най-леко почукване с нокът по зрителната тръба, за да даде място на различно цяло, съчетало другояче същите елементи…“ (И. Калвино)
Тогава как да прозвучи едно „Писмо до Мураками“?
Зодиакът е претекст, повод. Деликатно, като валсиращи кларинет и цигулка, редовете от писмото нижеха хората, заради които си „мислил и страдал“. Тук идва изкушението хайку – след финалния акорд да се разтваряш в слушаното. Във „Водолей“ то може да е:
Пианото в ромон излива импулси предвечерна лятна прохлада. Сладководно разтваря мислите. До дома изпратена, отново тихнеш.
