Филма „Пътят“ от поредицата Кинокласики на „Влайкова“ гледах за първи път. Отидох с любопитството, подхранено от няколко кръстосани връзки с творчеството на кино-художника Федерико Фелини, които ме пресрещаха неволно. И да, исках да видя картините му. Пък и заглавието „Пътят“ извиква най-малко въпроса „накъде?“: с Дзампано, който „да подритва Джалсомина като магаре“; с пътуващия цирк, с който ще има подслон, храна и манеж; със свободния Глупак, който би я научил да е въжеиграч и й обещава веселие и наслада от живота; или с Бога?
Нужен ми бе много контекст и история на киното, но въпреки „нулевия ми thesaurus“ художеството на класическото италианско кино в лицето на Фелини ме грабна с майсторското настояване „да обърна бинокъла“. Прийом на кинокласиката. Много в тази посока наля и разговора между проф. Божидар Манов– кинокритик, Момчил Карамитев – режисьор, Олег Ковачев – „рицаря без броня“, Александър – по фамилия млад режисьор, след прожекцията във фоайето на „Влайкова“ – „Киноклуб 11“. А и да съм на кино във „Влайкова“ за мен си е класика, въпреки скромните ми почти петдесет.
На големия екран черно-бялата лента отпечатваше картини и внушаваше естетика, която съвременното ми око не познава или подминава. „Пътят“ на странстващите артисти бе заснет през поредица от драматични зрителни ъгли:
- ту е движение в порив към „обещано“ бъдеще, което Дзампано ритуално завладява чрез публиката със заучени встъпителни реплики на страховития си цирков номер;
- ту е безрезервно следване и безметежно, търпеливо чакане на Джелсомина, като жива „кукла“, чийто механизъм за навиване са съчувствието и съпреживяването в пълнотата на обичта.
- ту е повод за сблъсък с хапливото, но развеселено опровержение на сивия буквализъм на Дзампано, в лицето на клоуна, Глупака (Ил Мато), който споделя с Джелсомина: „Само като го погледна, ме засърбяват крайниците да му кажа нещо [глупаво]“. И докато Дзампано изпълнява страховития си номер на разкъсване на стоманена подкова, увита около гърдите му, като издува напрегнато дробове, Глупакът излиза на „сцената“, за да му каже: „Търсят те по телефона.“ Глупостта той изиграва в неоспоримия й философски апломб и този път не в противвес на здравия смисъл: „Аз съм причина за сполетялото го нещастие [удрях го с думи], но той държеше ножа [срещу мен. Затова полицията (законът) задържа него.]“. А именно, зашлевен от думите на клоуна, Дзампано бясно е вдигнал нож срещу глупостта, която е нахлула отвъд бодливите очертания на мрачния му нравствен форт.
- ту е отчуждено изоставяне, когато Дзампано, след убива Глупака – и го „изхвърля“ от пътя – бяга, убеден, че „няма нищо общо с това“, за да продължи пътя си, далеч от съвестта на Джелсомина. Той я напуска в съня й, отново край пътя, оставяйки до нея нещото, което побира целия й нежен и наивен свят – тромпета.
Годините са се изнизали. Отлетялото време, драснало посивелите бакенбарди на Дзампано, неумолимо го отвежда – все такъв мрачно-ритуален по пътя му – до собствения му предел. [Фелини го постига мистично, чрез музиката (на Нино Рота), като за това избира тромпета – пронизителен и сам по себе си афористичен.] Дзампано случайно чува познатата мелодия, която някога Джелсомина любовно усвоява чрез инструмента, да тече от устата на съвършено непозната. Яркият слънчев ден осветлява красотата на мелодията. Иззад редиците, окичени с дрехи, простори се открива и красиво женско лице, което в кратък разказ чевръсто „простира“ картината за Джалсомина: намерена на брега на морето, в треска, която в бълнуване често-често посягала към тромпета да свири. Нощта заварва Дзампано в кръчмата разгневен в пиянство да размахва юмруци срещу останалите, за да покаже и на себе си, че „няма нищо общо с това“.
И ето как „Пътят“ свършва в тъмата на нощта, като захвърля „корабокруширалия“ Дзампано в ридание и покруса, проснат на морския бряг, който някога с Джелсомина го канел да навие небрежно крачоли и да нагази волно солената вода, сега ограбен и отчужден…
Вероятно победен от самия „път“.
