Ако съм на брега на пълноводна река, искам да изградя мост и да я прекося, за да стигна отсрещния бряг. Не ми е достатъчен единия. Как ли бих се вписвала в картината на отсрещния бряг?
Ако ме носи течението на реката, наслаждавам се на бреговете от двете ми страни и се изкушавам, че ги владея, защото погледът ми ги е поглъщал в цялост и ги е оставял след себе си.
Ако "се озова" едновременно на двата бряга на пълноводна река, искам да се единя с течението на реката. Покорила съм вече сушата. Сънищата и дават простор, и будят страхове.
И когато драпам срещу течението на реката, искам да се добера до брега или "да се хвана за въздуха", но не и да ме отнесе тячението и да потъна.
Срещнах я в плувния басейн. Двете деляхме средния коридор [чист рахатлък!]. При това, в свободния стил имахме и простора да се опознаваме.
Определях я като плувкиня с минало на състезател. Допусках, че, ако е имала челни места в спорта, трофеите й вече бяха надлежно опаковани в сърдечните анали на биографията й. [Този тип плувци днес пълни коридорите на басейните с непредвзетостта и нуждата да са във вода в следствие от онзи modus operandi, школувал ги „до предела на възможностите им, но не отвъд чертата, която да не преминават“. Ежедневни, n-разови, тренировки по план – на суша и във вода, физическо изтощение, мускулни и ставни травми, контузии, възстановяване, хигиена на социалния живот, психологически възторзи и сривове – всички подчинени на максимата „как да подобрявам резултатите си и да побеждавам“. Те пренасят примера на професионалната спортна култура и свидетелството за това или „обема живо“, или поражда… равнодушие.] И в четирите стила на плуване тя издаваше паметта на тялото си, запечатило техниката на състезател; проникваше я чувството на водата; държеше се с присъщото откровено и хладнокръвно разбиране как, къде и с кого разделя ограниченото водното пространство. Следвах монотонния ход на въртене, обратно на часовниковата стрелка в мълчаливо споделян синхрон на отстояние, който тя задаваше. Когато се разминавахме насрещно, тя плавно изравняваше водата, без да ме залива. В това единение тя овладяваше вътрешноцикличното й съпротивление. Нещо толкова типично! Водата я поемаше цяла и едновременно с това се разполагаше спрямо всеки неин мускул. Тя бе методична, издръжлива, умела в това да разпределя силите си в нарочената дистанция за време, което измерваше без устройства по себе си – по интуиция. Тя владееше скоростта си: ускоряваше се да ме изпревари, следвайки неин прогнозен обем на натоварване, и отново се връщаше към отброяването на дължините, влизайки в естествения си хронометър, с контролиран пулс. Поддържаше темпото на движение в коридора, с което непреднамерено се вписваше в маниера на всички от породата й така, че да потвърждава себе си и миналото си. И това бе толкова типично!
Дали това „толкова типично“ променяше любители като мен?! Не зная. [Но, да! Интересуваше ме закваската].
След неформалната тренировка, вече вън от водата, погледнах съхранилото здравина и тонус тяло, което сезонът на зрелостта на женската природа почтено изпращаше. Симетрията на координираната фигура, съхранила белега на хармонично телосложение, обаче, бе нарушена от контрарелеф, вдълбал се в хрома походка, която компенсаторно изнасяше левия й крак. [Пък аз се впрягам от бялото петно, което дезинфектантът в чантата ми бе лепнал по непредпазливост в центъра на лявото стъкло на любимите ми слънчеви очила!] Целостта на органичния образ, който поглъщах, докато плувахме, се раздроби на множество от кубистични парчета. Нагласеният ъгъл, през който я гледах, се размести. Мигът самоопровержение ме разцепи на две половини – еднакво достоверни и същевременно в стълкновението различни по степента на правдивост на преценката…
Трябваше ми да я заговоря. Пък и опознавали се бяхме в средния коридор на басейна – тя ме остави да й се доверя! Единственото сигурно беше, че нямаше какво да ми каже. Приближих я осъзнато – вече преоблечена, без маската на плувните очила и шапка – и потърсих потвърждението й:
„С Вас плувахме в един коридор, нали?“
„Мисля, че да“, с мека усмивка ми отвърна тя.
„Изключително удоволствие бе за мен да плувам с Вас в един коридор!… Вие сте тренирали…
„Някога“, приключи разговора ми с нея там, но провокира разказа ми за нея тук.
„За мен бе изключително удоволствие!“, повторих, за да убедя и нея, и себе си в нещо. И си тръгнах.
Продължи да ме държи присъствието на жизнеспособен и твърд дух у нея. [Вероятно претопен през болка и утеснение]. Водата, по структура неестествена и неродна за човека, беше средата, в която тя не изпреварваше с победите си – нямаше заради какво и заради кого. Но водата го правеше заради нея – извеждаше я напред притегателна и цялостна.
Тя ще продължава да плува, когато и където да е. „Някогашната роза остава само в името; ние запазваме само името.“ (Еко, У. „Името на розата“, с. 576)
И това е толкова типично!