„Да съм от друга същност цвете!“, неопитомена, възжелах.
В рими формите отливах, думите – коне в галоп – измежду дивите подбрах,
на сърцето умните очи, бодливо сухи, отворих навлажнени пак.
Словесни, птиците свободни по жиците тежаха вече в строфи – волна, писах:
Луковица-сън да бях – в тихата земя забулен писък;
пъпка свежест ли се обещах –
сълзи роса, след дъжд следите им умити с длани сбрах;
нарядна, напоена,
със стъбло обточено, зелено
– неговата класа, мит –
в дъхав цвят на глас ли се мечтаех, без трънлив венец и щит.
Исках да съм цъфнала по Рождество иглика;
роза в личен дар – от бокал любовен, недопит;
за осиротелия – наченка лист във ветрилото посърнали петури – на надеждата прилика;
за изгубения него, нея преди да се намери – последна клечката кибрит.
Нощта посрещаше и пазеше съня на бляновете на жената, от носталгия родени.
…Чакаше ги възкресени.
И в утрото възкресно прозорецът открехна ликуваща „Осанна!“
– звучна, плътна, очертана –
по върбите мъховете полски виеше във сплитките гайтани,
разбуди мен, незряща още, няма, но с готовата отрано празнична премяна:
„Осанна“, песен дроздовете вече пиеха в уста ми,
Развиделен, покоя в стъпка мека, умерена и стройна – заслушах пряма,
очи в очите тържеството срещах, спирах – изпитана, голяма –
денят се пълнеше в потир съборен, опрял челиченото рамо.
Пред мен спектакъл ширеше смаян декора
– покана към рамката на стъклото да отрази потока от хора;
стаята светлината береше от сцената, приела посоката ярка отвън,
стената, вече завеса, дома не делеше от възторга към този, който е вътре и вън:
Боси, виждах, детски нозете да гонят прашния път,
– в топъл обора отсреща сучеше яре, смълчано в майчина плът,
постилаше клони възрадване неравноделен глъчът,
– ръце преломяваха тайнството тяло и кръв.
Акварелът махало прелива тишина във шума и шума в тишината –
безметежа подсилва с лъчезарната звънка материя на словата;
в схватката да се смиря и да остана vs. да се ускоря и да избягам,
тръгвам си – завръщам се, в застоя ли – в подканата „Осанна!“, възправям корпуса пред прага;
и там, с душа, изгубвам се в китките здравец да търся виолетов цвета си,
а преоткривам неразцъфнал света си.
Вземам бои, на палитра поднесени, ала несмесени,
на платното спускам цветовете един до друг да излъчват импресия,
с бързата четка нанесени,
от ръкостискане преплетени
отблизо – същите, непривнесени,
отдалеко – неподозирани, в жертва принесени.
