За мен Винсент Ван Гог бяха неговите „Слънчогледи“ и най-вече експериментът там с цветовете на слънцето и на небето. Попаднах обаче и на неговите „Чифтове обувки“ и се възхитих: поредица от чифтове на оцялостен порядък на движението на тялото на човека, що се отнася до това, че той е вречен да ходи, да стъпва по земята.
Обувките са инструмент – на пръв поглед телесно обвързан с човека, но, ако обърна бинокъла, са проекция на духа му. Обувките поглъщат характера на носещия ги, темперамента му, поривите му и – особено когато са износени до степента на пределната им полезност [като изтощена от експлоатация почва] – и слабостите му, самоиронията му. Човекът е взел от тях допустимите стойности на функционалност и естетика, а те, в чифт, неразделни, са му отговорили по форма и по предназначение.
Кой е езикът, на който обувките общуват с човека по повод на движението?
Как обувките разговарят с походката на носещия ги?
Обикновено съм зациклена, предполагам в добрия смисъл на думата, на идеята за „een paar schoenenn“ – обичам да виждам обувките ми изтощени до предела им, радва ме промяната на формите им според пръстите, стъпалата, глезените ми; както и потвърждението, че местата, които за мен са акцент при движение, са с видими следи или са протъркани. Т.е., ако са моите и в тях съм намерила лекотата да се движа, вече съм узнала, че ще ги изживея. Или, докато ги изпълвам с живот, те „приемат за свои“ не само формата на ходилата ми, но и мен самата.
Любопитно за мен се оформят спортните ми обувки, с които посещавам групови тренировки по спининг. [За спининга – много, много отделен пост.] За сметка на натиска откъм петите, при въртене предната част на ходилата ми се впива в обрамчените куки на педалите до степен на протриване на обувката отпред; сводовете на подметките също оставят по себе си белезите на линията на педала. [Тук опитният инструктор веднага може да открие куп грешки в техниката ми на въртене, но следващ път ще завъртя тягата в тази посока.]
Сега, със следващия чифт желая това да продължава да се повтаря – да попадам наново на същите форми по повод на движението и на преживяването, докато изтънее или сплитката на текстила на горната част, или на каучука на подметката, или се скъсат връзките… Защото, всеки път, когато обувах старите обувки, които нямаха нищо общо с изискванията на спининга, се радвах на формите им на износеност. В тях виждах материалните очертания на физическото движение на тялото ми и на неосезаемото преживяване на тренировката, въпреки несъответствието. Толкова много бяха научили за мен обувките ми, че не желаех да се разделям с това, което ми даваха, и с начина, по-който ги усещах на себе си!
Отвън и отстрани тази „поезия“ може да изглежда най-обикновена небрежност, немарливост, неугледност, опърпаност. Срамота!
