Да си повече обичен, личен,
нежели горчив, себичен
мечтаех ли, желаех?
Навярно нехаех.
Опрял веслото,
о Адамово естеството,
доплува ти до острова на здравослова,
на правилата, на закона;
за честта мобилизиран,
отмени и пиршеството –
в кадър прощален замря порцеланът неотсервиран
на трапезата превъзходна.
И наместо да добиеш свян, отрада
от естетиката се изплъзна по коридорите-аркада,
сбогува се със мен, остави тихата закана,
замина със парчето етика-самоизмама.
И животът, вместо да протича, застоя,
понечи горестта мъниста да изниже – да изгние обичта;
по лицето времето грима нанесе,
сълзите шумни вятър глух сушеше...,
реката злоречива думите отнесе,
настани се влажна пустотата, "нейсе!",
витаеше дъхът на плесен.
...Незнаен облак от графити синевата уплътни,
фъртуната запали атмосферните искрици,
сякаш огън пръска посред нощ метален прах, частици,
мисълта внезапна да възпламени!
Та, в черно-бял графичен момента
живописта палитра жертвена да принесе,
да възникне с музиката образ, лента –
да се прояви в тъмата алегорията време
през, зачетеното в изгорели звездите, озадачено пенсне.
