В поглед от същности на благ съзерцател,
хоризонтът режеше крайбрежни скалите на залив-мечтател.
Човекът, притихнал в очакване, което сам бе си създавал
в прелета на всяко сбъднато ято,
поело южен дъха на означѐния в пътя си вятър,
сега движеше мисли пробудени, частни
под гравитацията властна
на солената морска обител и страсти:
– Водата помни ли място и време?
– Ако океанът е време и в него живее
като трепет, обхват, съзвучен момент,
то времето в негов необятен простора сън поетичен дали не е?
Личностно пътуване ще да е,
под слънце и в буря – мярка темперамент,
в кипене, в покой – претопен елемент.
А водата стъпки отлива по пътя на времето,
с длетото на вятъра охлузва вълнистите ями,
от брега погледи крачат по тях мирни ли, прями –
отнася ги на съдбата им стремето.
– Време има ли в живописта?
– Като пътешествие вътре в картината, да:
"чрез движение физическо в нейно пространството",
когато чрез образа времето гледа на нас
от свое настоящето –
днес вече минало, на историята глас;
когато "преживени са едновременно мигновението с вечността"
и на платното всеки фрагмент се обръща със стойност, с цена
в общ nature morte
или в уединената стая на нечий застинал живот.
– А времето в музиката тече ли?
– Времето в музиката брои
стълбове-пилигрими,
безкрая опънали в хоризонти подир
голите жици над жита и гори –
пейзажи, спрели в лицето на носещ се трен призори.
Въпреки себе си, времето е поток нелинеен –
стичащ се мед, бент безутешен, на ручей ромон лелеян;
"вертикален монтаж" на звук и картина,
където фразите стигат своята Неопалима къпина.
– Коя е онази грешка божествена у сътворения свят,
очертан в скоростна форма, космически свойства и откъси цвят?
– Тя е зрителен ритъм, дъхаво темпо,
туш на прибой:
от небе звездите човекът да спусне,
на земя да намери космоса свой;
да преломи фрагмент от бита в битие
да измине вектора творчество и в себе си сам да не се побере.
Дали е пролука в мълчанието, синкоп – в тишината?!
Momentum в летаргия е, венчание – в самотата.
