Времето спря се в мига си витален,
тръгна отново, но вече назад,
съблече леност, страх и обида, етикетът буквален,
отне на хода ми злободневен безцветния цвят.
Отведе пътя широк в аркада капители с йонийски спирали,
завъртели безкрая,
през формата съвършена света ми да бранят
от профанното „и така нататък“.
Отпосле отново обратно, в собствен порядък,
събуди деня ми със звън на задрямала басня,
с капките мед, надолу прочетени по фриза кристали,
и код „Не бой се! Стани и ходи!“ в дланта ми остави.
На натежали албумите стари,
паус-коприна отгърна
– същ' под воал на невеста ликът е пред брачен олтара! –
над фотография с очукани ръбове спря се, отдъхна
– да ме вгледа в очите ми детски,
да излъчи душата вградена отишъл си приказен свят –
преглътна от спомена, отчупи черно-бели фрагменти
и доверие, любопитство, воля, наивност проявиха се в цвят.
Притегли ме със сладкоумната всепринадлежност на спрялото вглеждане
– взор, прикован о капчука, останал в онзи мига,
редят се летящи ли, плаващи острови – отломки капризни в петолиние пренареждани...
Събирам, лепя приказливи картините на разказвача от днешен деня.
А кода мой женски-жътварски
на сноп от вълнения времето сбра
– без име го именува, с чувственост, с ласка –
огън запали, с въглен горещ тамян-дарование разпиля
на пепел и дим от акварели, ноти и текст,
и от допир роди го за вечното утре, ожънато днес.
Та, макар, склонило челото под капките жал,
да бе времето полъх на вятър, неизпита до дъно стихия, трепет, печал,
създаде го за съчувствие орган подир дъх причастена душа...
И през напукана, суха земята
в собствен потока се плъзна по "пътя"1, вече напред и нататък, нататък...
сълза до сълзата,... мит до мита.
1 "La Strada" (1954) director Federico Felini
