Помня някога, в живота да влизаме силни и млади,
в ярема впрегнати от изисквания язвени и стари,
да държим нечий незнаен, за новото строй,
скрили в лакти лицата си под удари на уличен словесен порой.
Без име, без обръщение бяхме юноши ту лъстени, ту съдени,
със сърца, обгорели сред пламъци от обиди, излъгани,
държаха пред гладни очите ни блажния кокал
и лукаво, но сигнално-модерно го тиражираха „опит“.
Безпаметни зреехме в схватка, на лов, с маските късогледство,
пазено в трезорите на ничия власт и наследство;
отпосле времето ускори се в потока си бясно –
да се отлагаме във Валпургиеви нощи на наноси многогласно, всъщност безгласно.
Под децибели, усилени в пъти язвимост, заглушавахме викове ковки
по веригата в линия домино към разрушителен пика,
да подминаваме безпомощни, но с погледи ловки,
покрусата, сведена ничком над обърната шапката: "За китара събирам", на бездомен връстника.
С изкривени от злост ли, боязън очи ли, уста
членоразделяхме неми истории – вън от нас, за света;
за простите истини слепи се точехме на талази презрение,
sine pecunia пилеехме сили и зрение.
Растяха наши децата не-наши,
тях екранът – обрамчена фокусна точка движение – ковеше с параден си чука;
отля се в дарена им единица за време и място, на сърцето пулс ли, пролука;
а родители ние, по телата им хранехме обич прозрачна,
безпаметни триехме тихия плач, но страните очертаваха сажди –
за тяхната Belle Epoque, мнима и празна, взехме страната – апаши.
Та будни все още, а е превалила ослепяла нощта,
пред, обеднели, унили, недописаните листа –
сякаш пресекли средата на булеварда,
унижени в надпревара с късия светофар,
сушихме пробойните възпитание, вдигахме с културата гарда,
а разтоварвахме, бледни и мокри, галони пожар.
Днес диоптрите молим нас да сближават с лицата на текста,
когато отчуждено го стичат по сталактитите нули и единици отсреща:
ние по екрана с фаланги да трием сълзите от присмеха им телесен,
а текстът – език на ума и сърцето – да капе в забрава, влага и плесен.
Тиха, в трамвая късам те в разговора по жицата, но без жица:
„Сега да говоря не мога...", нахвърлям неудобство, свян, интимност на скица.
През стъклото с поглед изпращам лабиринти тревога, ридая;
„на ти с обръщение в свободен на маските дух – „нали в карнавала сме?!“– ще мечтая.
