Удивително е как случаят ми поднесе среща, към която ме е водил именно собственият му път до премиерата на „Во сне ты горько плакал“ и до самия автор на картината, Николай Солодников. Заради какво той, случаят ми даде да разбера, че до творческата среща съм била част от него? Искам ли да кажа, че това не е напразно? …Или всеки друм, обходен след незнаем собствен повик, дава в свой момент, в своя точка за спрелия – „залюляване“ (Е. Очкова), а за крачещия – пълнота? Или случаят е своеобразен дар за това, че той самият се е сбъднал в живия достъпен облик на Солодников – лице от далечен, несбъднат екран. Преди творческата вечер в София, онлайн каналът за култура и изкуство „Солодников“ – който през годините бе “Еще Не-Познер“ и съм следяла и, навярно, осмисляла – за мен вече бе надминал значението си на такъв, подавайки ми смисли от и за живота на творящия човек, homo creativus.
И да, много от това, заради което съм пред белия лист сега, е решението на Николай Солодников на творческата му задача зад „Во сне ты горько плакал“.
Органична и самопроникновена, авторската картина ме потопи в носталгичния вик на всяко детство, тук обрулен от момчешките години на Солодников. Окрупненият план на фрагмента от черно-бялата лента ми откри неимоверен по обем – колкото пост, толкова и съставен – образ на времето, „уловено“ през сърдечните очи на детето и превърнало се днес в откровено мистично преживяване за зрелия вече Николай (който сам вече е съпруг и баща):
Погледът на малкия Николай залепва по мимическите тактувания на присвиващите се в стакато уста на скъпата му баба, докато омесва тестото за деня. В друг спомен (кадър) за баба си той оглежда крачетата си в белия метален леген под усърдните й пръсти, които звучно обтриват босите му пръстета. Той помни на разсъмване обръщенията й „радост моя“, „щастие мое“.
По-натам момчето помни как носи пълно с вода ведро, чиято тежест разбърква походката му и сякаш иска да го спре. То се бори да изправя в линия спъвания си ход до стълбите на горската постройка на военно подразделение за обучения, където баба му се е наела да почиства помещенията. За момчето водата е втечнено огледално олово, чиято флуидност трябва да балансира по пътя на обичта и обещанието – в устрема да спази момчешкия неписан дълг да помогне баба си да умие пода. Очите му са запечатили усърдно измиваните ъгли и постиганата уставна чистота на пода. От пода погледът му се вдига, пързаляйки се върху окачените надлежни инструкции как войникът да се обръща към оръжието си при носене, маршируване, отдаване на чест. И как тези картини оживяват в живописни сценарии на въображението в играта му с оловни войничета. Играта означава повече от това, което зрителят вижда и разбира: върху масата малкият Николай разиграва обстрел между две оловни фигурки, които, убиват една друга и падат от масата ("сцената")...
Спомените на малкия Николай се връщат към баща му в сцени, които улавят екзистенциалното му мълчание. То още повече натежава в създаващото се чувство на отхвърленост и самовглъбеност у таткото, но не и на празнота и отчаяние, напротив – на върховен страдалчески излаз към хоризонта на настоящето, запушило всички изходи напред и назад във времето. В скрития спомен таткото заживява в картината с неотменното очакване: той чака да посрещне порасналия си син, който все не пристига и го оставя без вест.
След години порасналият Николай навестява бащиния си дом. Поклонява се на гроба му. И това е същностен за филмовата задача кадър.
В екранизирането на „завръщането“ Николай разбира, че е намерил онова, което е мислел, че е изгубил. Търсел го е през годините, и в картината той го е съединил във верига от живителни спомени, които, подреждайки ги в паметта си, са го довели до самопроникновението, че той никога не е напускал родния си дом. Физически напуснал го и „захвърлил ключа“, след години плодовито бащинство, синът Николай намира „тук и сега“ неизтръгнатите корени и неувяхващата любов по дома, която вероятно някога не е познал, а тя е била „там и всякога“.
Следвам канала на Николй Солодников от времето на „Еще Не-Познер“. Впечатление ми правеше подготовката му за предаването, за интервюто. Бе по неписан учебник, с черен тефтер, погълнал въпроси и цитати, който винаги го съпътстваше по стълбицата на разговора. Търсещ себе си човек, без притворство и без укор, диалогизираше опита на ценностни хора и го изпращаше в космоса. В диалозите постепенно влизах като зрител и аз и така познах мислещи и чувстващи хора, някои от които продължавах маргинално да следвам и изучавам.
Форматът Солодников продължава да сближава човешки и непосредствено зрителя с всеки гост. И свободата на разговора идва с окриления израз на волята за самопроникновение.
Много може да се говори за операторската функция. Тя е извън всяка функция и продължава да бъде чудо на образа и фактурата.
Музикалното озвучаване е живот за разговора.
След премиерата забравих за времето, в което живеем днес. Пожелах да се върна назад и да възстановя своето детство сред спомени от окрупнени фрагменти от лица и жестове и да разбера отново днес и винаги, че нищо не е било напразно.
Възкресна среща сякаш беше това! И за нея ми бе нужен 1 билет.
