Малката ми дъщеричка приплаква с възражение. Търка очички за сън. Премествам я от място на място, гушкам я, люшкам я, но тя не се утешава. Не е гладна – скоро я нахраних. Сухи са и пелените й. Всъщност, тя усеща, че искам да заспи, за да имам време за себе си. (Как да не тъжи!). Знаех го, но егоистичното ме тегли да отида в другата стая.
Дъщеричката ми не се отказва– мърмори, изплюва биберона, маха с ръчички и зарежда с настояване ескалиращия плач. Тя ме иска при себе си и има естествената сила на беззащитността да ме задържи… Спирам се. Спирам цялото си същество – ума, сърцето. Заставам над легълцето. Гледам я. Хващам миниатюрната й ръчица мило, кротко, любезно. А тя всепоглъщащо ме гледа – пак мило, кротко, любезно. Присядам бавно и се потапям надълбоко в очите й. Изчаквам. После с въздишка отмествам поглед към прозореца и поглеждам навън, сякаш взирам се в далечината. Сравнявам. И пак връщам очите си над нея. Запушвам сетивата си за всичко друго, което чака някъде отзад или в другата стая. Заключвам всички врати, за да останем двете. Тишина. И в този миг на безвремие разбирам, че съм щастлива. „Тук и сега”, (както казва Джонатан Ливингстън Чайката), споделяйки момента на взаимност, ставам истинска.
Дъщеричката ми ме гледа с чистота и очите й започват доверчиво да се отпускат в дрямката. В погледа й прочитам, че в съня си тя иска да гледа мен такава каквато съм именно в този момент, тук и сега.
Нещото, което трябваше да си дам, беше необходимото време от броени минути да остана.
„Събуди се пет минути по-рано!”, за да отпиеш глътката от твоето щастие, е успешен ракурс към възприемането на потребителя като човек с ум и сърце. Щастието е много близо до човека, то е всеки ден, с ясна форма и на разбираем език. Дава ли си времето да го изживее, той/тя се събужда за него.
„Събуди се пет минути по-рано!” анонсира Потребителя 3.0. Преходът към Маркетинг 3.0 е извървян. За мига пълнота на изживяването той/тя трябва спре и да си даде необходимото време – глътка Nescafe® Classic, за да се събуди за живот. Смело е.
СЛЕДВА
