Денят изплуваше в бита си,
Измерваше поредната задача с цел,
Заложен бе да се разпредели в обозримата си същност,
Осмелил се бе да се осъществи в собствения си предел.
На прага чакаше го пътят земен,
по дължина обточен в мярката си час,
не в стих предлагаше се – в скорост, в ритъма наемен,
по алгоритъм прост ли, леден,
пълнеше обема на обятното ми „аз“.
Воланът сграбчи пътя бърз ли, бавен в периметър съизмерим, удачен;
в движението увлече чувства стари-млади, в точещи се капки мед приведе мисълта;
през точка вярна срещу изгрева пробираше филизи нощ в деня събуден, злачен;
в многомерното пространство да потърся „форма или свобода“.
Автомобилът в линия държеше колелата,
на завои ускорението по ос кривеше, в ядро крепежно го държаха ходилата;
и аз седях дискретна, пишех се в посоката пределна,
а всъщност, произволна се премествах – в статиката тичах самоцелна.
А динамиката хронология във тялото редеше,
педалът скоростта о времето крепеше:
за товара пространството да съкрати, хоризонта да превари
за пулса на сърцето импулс или противна сила да добави.
На място стигах, спирах: За него ли предназначена?
По маркировката денят ме прати там да означавам и да съм означена,
а времето предеше нишката си тънка - викаше ме към началото да се обърна,
да се измеря с пътя, отдето тръгнах и пак там да се върна.
