Наскоро, по време на подарената ни от приятели почивка на морския бряг попаднах на книгата „Парижкият архитект“. Очевидно прочетен, романът лежеше на малката масичка в трапезарията сред другите четива, а заглавието му ме покани да посегна към него. По анотацията му разбрах, че е вплетен в историческия контекст на Втората световна война по повод на еврейския геноцид, а действието се развива в окупиран Париж, като за всичко това авторът пише през погледа на парижки архитект. Питах се „Каква ще е фабулата?” и побързах да зачета първата глава. Романът ме грабна. В лек стил, придружен със семпла, но дълбока изразност, историята се изливаше в присъщата си диманичност, която ме държа до края. Много житейски съдби бяха извикани и показани в повратността си или за да срещнат неизбежността на случващото се с всички, или за да бъдат изпратени с надежда за нов живот. И неслучайно – различни животи идваха и си отиваха заради съдбата именно на парижкия архитект. Така авторът сякаш търсеше в мен онова чувство, при което с всеки ред да приемам чудото на преобразяване на героя (архитекта) не заради своеобразността на историята, а заради феномена, заради истиността на случилото се тогава, но повтарящо се и днес или утре, с мен или с друг – вярвам или не.
Създател на сгради, архитектът Люсиен трябваше да посегне към собственото си пре-проектиране. Авторът го бе представил с късче любов в сърцето, за което сам героят не подозираше или пренебрегваше в неустоимото изкушение да се докаже като най-добър в професията си въпреки условията на войната. Така той го бе поставил пред избора да заложи себе си, стремежите си на амбициозен и самовлюбен архитект без да подозира, че в този избор – срещу себе си – ще се разгърне в любов към другия.
Знаещ цената си, Люсиен е вкопчен в идеята да получи поръчката, която ще го изведе на върха такъв какъвто е – изтънчен и модерен. И той я получава именно такава – грандиозна и мащабна, от силните на деня – германците – в проектирането на две големи фабрики за проиводство на оръжие. Но без да подозира, историята му като парижкия архитект започва, като поема рискована поръчка да проектира в апартамент неподозирано скривалище за евреи. С уговорка и нежелание той се съгласява, изпълнявайки поръчката виртуозно, но повече като игра на криеница и като наслада от умението си да преобразува пространства, отколкото с мисълта за оцеляването на живи хора. Все пак случаят го изправя пред разтърсващата действителност да бъде спасяван застрашения човешки живот. Отговорен в проектирането на скривалища за евреи Люсиен става, едва когато в едно от скривалищата над камина, неоткрити, но нелепо принудени да се самоубият, загиват старец и старица. За Люсиен това не е нещастен случай. Люсиен обвинява себе си в недоглеждане и несъобразяване на всички възможни сценарии на грешки около сигурността на скривалището, откривайки птиче гнездо в отдушника, който трябва да отвежда пушека от евентуално запалената камина. Неслучайно, по неведоми причини той е на същото място и по същото време, когато по своята прищявка немски пиян офицер в компанията на две куртизанки запалва камината под скривалището. Люсиен прави всичко възможно да спре или да съкрати престоя на офицера в апартамента, но неуспешно. Като ням свидетел, той остава мъчително да изчака края. За него вече е откровено ясно, че възрастното семейство се самоубива, за да не издаде именно него.
От този момент за Люсиен проектирането на скривалища в домове се превръща в отговорност за спасяването на всеки човешки живот.
Разбира се работата му не остава неразкрита. Пост фактум немците разкриват скривалищата му и тръгват по петите на изобретателния архитект. По чудесен начин авторът не допуска Люсиен да бъде пряко заподозрян от немците – други си отиват заради проектираното от него. Следите не стигат до него и в критичния момент, когато мразещия го, нает от него проектант, подмолно открива истината и е на прага да го предаде. Дори тогава авторът вече е създал и довел в личната история на Люсиен герой, който да го избави от предателя, а и да го промени, за да спаси живот и той (архитектът). При това, Люсиен е принуден и да жертва – да взриви – последното си парижко архитектурно творене, в което влага целия си професионален заряд. На този ръб за мен изпъкна основната мисъл на автора – не делото на човека, а човекът като жертващ се човек преобръща и света, и себе си, за да бъде спасен такъв какъвто трябва да продължи да бъде.
Всъщност, книгата е писана от архитект и сякаш философията на книгата е архитектурна. Усвояването на пространства в различни форми и сгради, използвайки силата на материала, е непрестанно съживявано като опияняващ мелодичен рефрен, който да притъпява или да „пре-проектира” болката, носена от житейските случки и съдби във време на окупация и бедност, на непоносимост и арогантност, на предателство, озвереност и безсрамие, на изневери и грях, и едновременно с това от болката да изтърпиш изтезания до смърт, за да спасиш другия, непознатия. При това, вече обновено, желанието на Люсиен да предназначава пространствата не за конструирането на сгради като шедьовър за времето си, а именно заради човека извън времето е издигнато до това да го доведе до самоизобличението, че има властта да създава вечни неща, на които поколенията да се любуват отвън. Авторът не омаловажава архитектурната стойност и послание на всяко сдание или датайл, но истински и любовно той внушава, че архитектът трябва да ги създава преди всичко за живота, за човека.
