Плътна водата с безтегловно небето хоризонтът в мъглата събра,
по властната линия съчиняваше тяхна тревожна, но съзидателна любовта:
ръцете им клони – приморски копнежите той в себе си сплиташе,
повеян ефира срещу мокра стихията в потока на времето един другиму вричаше;
сукното на случай флуиден той ваеше помежду им в недовършен стиха,
отблясък на слънчеви пробиви сливаше в своята златна характерна черта,
и при все това,
калема да тегли природата – безбрежно, от висота.
Единството будеше в тях хоризонтът – белег вроден: да е безветрие, дъх в тишина;
да разбули мъгливия облак прощален, да отнеме лепкава тегота.
Eдномерен покоя затваряше в точка способна, за двама една,
с импулс на открехната вечност жив помежду им държеше брега,
по екватор земята въртеше в посока море – синева,
от полюс до полюсa неин зенита менеше за слънце – луна,
и, при все това,
полет на чайка хвърляше с бриза по мълчаливата вълна.
Да бе току стигнало брега момиче, хоризонтът неин бляна щеше да прости!
Но ето я жена, от зрелостта да плава надалеко отделена –
за нея той отнемаше лика на жеста обидата околна да 'милостиви
и вместо мантията, венеца, femina надяна маската на Мелпомена
да осъществи се в съзерцание на елисейски феномена:
за нея куполът небесен да се разширява
и, при все това,
с мечтите си да се отдалечава,
а да отминава тя, вълна и все повече спонтанното да приближава.
...В оправдана сплитката море-небе обточва хоризонтът изпълнила луната младостта –
скоротечна и незабравима, тя е неговата рана, радост, порив, вик и красота;
стича жили под нетихата вода, небосвода пълни с бодър вятър,
своенравна, спира се в мистични точки сцена, лирика, театър...
При все това,
по ивицата на оловната вода
бохема нея и надеждността едната умъдрена виждам да се следват с вързани очи –
амалгама, смесена на сляпо, нали мъгла е?...
От далечината стар приятел вика... Срещу хоризонта ехото мълчи.
През мерник на нестигнатата свобода
по струната на младолика личността
със звук издига се и се снишава хоризонт небе-море, небе-земя.
А времени настъпил зрелостта, той обиква границата на метала в морска или полска сплавта,
разделя на парчета в нея слава, почест, суета,
дори любовта
и, при все това,
от раздухан пуха на глухарче
в линия ли, в хало*, подмладен, гради на кръгозора целостта.
*хало – стгр. харман; прен. диск, ореол, който при определени атмосферни условия се образува около слънцето или луната; вж. Агамбен, Дж. Идеята за проза. КК, с.17
