Тази вечер съм отново тиха и една.
Добре ми е така събрана.
Щурчета мерят пулса ми бленувано в ансамбъл.
„задомена от мечтите“1, късам към света мембрана.
В приливна вълна,
канара нечетени писма напира,
потокът без постъпки, от незапочнати дела
се пълни в буреносен вир,
безспир
и ме залива.
Времето отива си и взема силите ми млади –
по неопитност и плахост не може вече да ме оправдае.
Без мотив за бъднина няма основание да завещае
да преобразяват мен неувереност и свян
– вектор на талант и творческа бохема.
Ти, блян!
Да бих могла, щях със полета на птицата да те поема!
Пожелах от циферблата на света
във "точка тежка, магическа от сцена"2, 3 да се спра
в покой,
макар по възраст да съм прозрачна и неразличима,
но решима,
да застопоря "безкрайното така нататък"4 – с лишен от личност сой –
във форма крайна и незаличима.
И там да съм от друга същност цвете,
където "слой от образи"5 да ме приеме,
и в покълналото зрънце да умирам.
Аз, дете!
...Но вместо в сън – във леност, будна пак заспивам.
Догаря август в пясъчни къдрици от листа.
Отронени далеч от есента,
дървото жадно в сух и морен плач ги пали.
Насмита вятърът безпътен купчини от безименни пера,
на ешафода уличен разхвърля сушата цвета на лятото в депа.
А палачът на деня
– свободен от блага и ползи скитник6 –
застинал зад крайбрежен вал, несретен,
но във вик и лик,
във страдание за смисъл вречен,
придошлото минало пожали.
***
1 Хесе, Х. Дом на мечтите (1919)
2 Мамардашвили, М. Беседы о мышлении. Часть II (YouTube)
3 Пак там. За „театралната сцена“: по време на театрално представление, ставащите там събития се явяват като такива не по пътя на словесния литературно-психологически диалог, а в действителност по-голяма роля играе пространството. Ингвар Бергман го нарича – магическа точка на сцената – такава магическа точка на сцената, която, намирайки я и разполагайки около нея или във връзка с нея събитията, получаваме пълната видимост и присъствие на всички елементи и действащите сили на произтичащото. Нямайки такава пространствена точка, ние нямаме внятност какво се случва на сцената.
4 Пак там: Емпиричната същност на света е безкрайна. Тя е различна от плана на битието, в което събитията могат да се проявят в пълнота и завършеност.
5 Пак там. „В нашето мислене трябва да има образен (на съзерцанието) слой, елемент, т.е. образът „какво е това“, а именно, какви са образите. Те не са психически, не са зрителни, не са образи на усещането. Свързани са с „органи“, възникнали от деятелността на духа. „Те съществуват вътре в духа, във вид на особена чувственост и чувствителност“ (Антонен Арто), когато в човека е настъпила коагулация на материална мисъл, която му позволява да вижда и да разбира. Без всичко това не можем да видим формата, не можем да спрем в пределна точка, а казваме и така нататък към безкрайността.“
6 Ман, Т. Вълшебната планина, с.24 „Пространството… крие в себе си сили, които обикновено смятаме за присъщи на времето; пространството час по час предизвиква вътрешни промени, които много приличат на промените от времето, но в известен смисъл ги превишават. И пространството носи забрава, но върши това, като изтръгва човешката личност от нейните връзки и я поставя в едно свободно и първично състояние – дори педанта и еснафа то превръща на бърза ръка в някакъв скитник.“
