По тази безименна за времето си улица минаха едновременно няколко поколения, но едно от тях изживя юношеството си там, съвършено безименно. Това поколение сега е на около 35 и кусур години. Книгата припознава всеки, който е носил обувките му – изтъркани от ежедневното безименно ходене, стъпвали по плюещите плочки на тротоарните брожения, сред кал и преливащи от боклук и нетърпимост улични кошчета. Поколение, опитало – кога успешно, кога неуспешно – да потърси име за себе си извън вакуума на обезличаването… „Улица без име“ е конкретен спомен за юношата, огледал се в очите на далечната тогава чужбина.
