Видях лебеда да се носи край шамандурата на разстояние от около 150-200 м от морския брег. В ранната утрин на топлия септемврийски ден той привлече вниманието ми дотолкова, доколкото невероятното ми се показа вероятно тук, на плажа в гръцкото курортно селище Ставрос. „Лебед!“ – възкликнах и в удивлението си го видях снежнобял, чаровен и привидно съдбовен. Отдалечен, но вездесъщ, той позволяваше мислите ми да се пълнят с копнеж по морската вода. Тя вече ме бе приемала и я поисках отново. И, вместо в меката си, тиха топлина слънцето да ме къпе на брега, в утрото си морето ме приюти да поплувам. Вятърът в този единствен ден също бе там. Във фина резба той листеше леки орнаменти и вълниците дишаха релефно в посока североизток – югозапад. Потопих се в обгръщащата хладина и заплувах предпазливо навътре. Преполових разстоянието до лебеда и се ограничих до свой, постижим периметър. Засечените вълни ме окуражаваха до обозрима дълбочина, за да съм относително уверена, че мога да справя с поднасянето на вълните. [Исках да ги усещам така, че ритмично и навреме да подавам уста за въздух. Търсех momentum да съгласувам загребването с вълнението тогава, когато вълната се оттегля и освобождава яма, в която извръщах глава за дъх, и когато с приплъзването напред се оставях вълната да ме залюлява и да ме пренася на талази в посоката си.]
Лебедът оставаше относително далеч, в своя защитна точка. Спокоен и царствен. Недостижим. Присъствието му резонираше незнаемото, невидимо отвъд езерната му природа. Тук и сега, в морето той съществуваше спрямо мен.
Отказах се да го приближавам. Продължих да плувам на отсечки тип „отиване-връщане“, успоредно на брега. Носех се ту по течението и слънцето оставаше в тил, ту обратно, подсичайки го запад-изток, като се впрягах срещу него и срещу светлината, която пък игриво се оглеждаше под водата и спускаше по дъното слънчеви снопове обич. Рибите шареха в тях на привичните си тласъци и рисуваха по инстинкт и по памет движение в пасаж.
Излязох на брега и сегиз-тогиз засичах с поглед лебеда. Денят се пълнеше със спомена за лято – слънчев и морски. Вятърът се усилваше и разнасяше във въздуха шума на прииждащите летовници. Флагът на спасителния пост пожълтя. Суетенето около дребните неща на плажа отнемаше вниманието ми към лебеда. Вярвах си, че той ще продължава да се носи около шамандурата още време и ще пази вътрешна ми тишина, която сам създаваше. Уви! Изгубих го. Търсех го, за да го върна „тук и сега“, но погледът ми оставаше празен. Отплувал бе лебедът във времето и в пространството и бе разнесъл очарованието си с аромата на ягодово дърво.
На другия ден тръгнах на плаж с надежда и с не-надежда, че лебедът ще доплува отново в тази част на Орфанския залив. Морето бе успокоено, но пусто под водата. На места плътността на водата продухваха студенти подводни вентилации. Прибрали се бяха рибите – едрите, дребните, новоизлюпените. Ранните летовници киснеха, някои плуваха на пресекулки. В тишината на утрото заливът бе заглъхнал. Подобно избистряне оформяше в мен състояние на очакване, в което прозираха белези на тъга по неусвоената морска пътека до лебеда. „Тук и сега“ се обърна на „там и тогава“…
До шамандурата, около която лебедът свободно се рееше предния ден, доплувахме трима със следобедните вълни. Дъно нямахме. Ориентирите бяха само над повърхността. Лежахме над бездната, а в гърдите ми се гнездеше страхът от спотаената, наглед притихнала морска стихия [Никога не знаеш!]. Бяхме трима и това успокояваше пулса ми. При все това, до шамандурата доплува и радостта: „Стигнах шамандурата на лебеда!“ Отпосле, с наближаването на брега, тя растеше и ме разширяваше. Можех единствено да повторя Х. Хесе: „Спри, не се пръскай, пълнота!“ Морето ме бе приело при шамандурата на лебеда и ме бе наградило заради бленуваната среща.
На следващия ден – два дена след „срещата с лебеда“ – залива преплува в линия кафеникав паток… Наблизо е езерото край с. Волви [Бешичко езеро] и ето че някои негови обитатели дръзваха да се отделят от безветрието му и да последват морското течение…
Послеслов
„…Всичко, което е пред мен, се вмества в едва доловим момент. Само ако започна да разказвам за него, то паметта на феномена, заместена от думите, умира, защото непосредственото преживяване, веднъж разказано или записано, отчасти умира; – „Да му се не види! Кажи, че мислите, изречени, са лъжа!“ – … минал е моментът, останали са възпоменания. Тогава? Животът на човека е „пепел, жарава и разказ“. И този разказ ти е нужен, защото в него текстът е фиксиран в писмен вид, за да встъпи в диалог с друг читател [именно с теб].“ (Е. Жаринов)
