В тази утрин на септември морето край Орфанския залив се будеше в нежност, която върху огледален аквамарин полираше твърдината му. Слънцето пазеше тишината, която разтваряше солените му цветове в нотки на познанство и на принадлежност. В диатонични украшения дребни пасажни рибета преливаха стремглаво в пръски фонтан. Поривът на чудесното ги изпращаше от дъното към повърхността в горелефен вълнообразен скок, за да ги излее в златокрила парабола. Някъде едри саргоси пукаха напосоки повърхността на водата и се криеха закачливи в радостта си – връщаха се към пясъка и го шареха с мислите си за живот. Лъхаше морска благодат.
Вълните бяха отплували в забрава и водата се ширеше свободна – в кротост и в безтегловност. Вездесъща, тя приемаше всеки и всичко. Черпеше богато с морска наслада и сродяваше ранните плувци. Плувах сама на обозрима дълбочина, която ме пълнеше с чувство на пределна защитеност. В хоризонталните ми движения спокойната вода ме награждаваше да търся и да намирам в нея себе си. Сигурността беше покълнала в мен и прерастваше в достоверна представа за обхождано познато поле. Течение нямаше и загребванията ми се окръгляваха в прегръдки. Морето ми позволяваше да овладявам нещо сладостно от солената му същина в закрила и в пълнота. Плуването ме се услаждаше. Навлизах навътре в морето и бавно отдалечавах дъното от себе си – волево отправях пробиви към това, което вече бях получила в дар от морето. Желаех да плувам навътре, навътре, но по-скоро очертавах периметър с неясни граници. Не познавах морето и се нуждаех от точка, в която да усещам безусловна сигурност. Затова от време на време доближавах други плуващи или почиващи без дъно във водата.
Приближих жена със слънчева шапка, която сякаш се бе окачила във водата. Заговори ме. Беше местна гъркиня. Разменихме бързи впечатления от хубостта на морето този ден. Бяхме съгласни, че водата канеше като в свой празник. Попита ме откъде съм. В отговора си добавих, че Ставрос е място човешко, гостоприемно, спокойно и затова прекрасно. Тя се съгласи с мен. И сякаш, използвайки апострофа на морето в задъханите ми думи, тя побърза да ме изпрати и възкликна: „Very good swimming girl! Enjoy.“
Много от това дължа на теб, Мице!
