Днес в зрялост са дните на изгрева, заснети по спомен на младостта,
тогава, когато по залез топили се бяха в дела на младолика природата, на нейна честта;
единени със слънцето, се впускаха огрени и топли да носят нощта,
стан да възправят в посока на творчески вектора, на неузнаваема любовта;
постижимо красиви, луната опрашваха, канеха морен съня –
така сладък и нужен да никнат отрудени посеви, да покълват смели зърна;
когато сутрин, с шепота на вятъра от старата леска, дъхът
прииждаше със прехода на слънцето подир своята луна,
наивно вземаше парче от мисълта
и я принасяше на гаснещ звездоброя, на запалената синева.
Бях момиче със стари идеи, с не за новото време мечти:
за вечността да открехна прозореца – макар под откос да вали –
подмладявах захвърлени ценности, забравени гари;
чувствата виех на рулони есенни бали,
волята лутах по следите на златни сечения, ...на юнски липи,
та на неудобните истини homo faber някога да устои:
как смисълът добро, красиво да акумулира;
в пълнотата, във покоя "да бъде в жалостта жесток",
за да създава строен вътрешен мира, който побира
необятния на мекотата поток.
Спусках ума към дома по отбивката глуха в тъмата,
да напипва знаците слепи, да държи посоката в тишината;
в крачки несмели отмервах движението на сърцето, на отсечки – делата,
в пулс учестен – човека да пазят, да държат свободата;
преработвах времето със сетивата,
"да затвори в себе си детайлът картината на битието", на простотата.
Но трепета светът не позна в бързината,
в ускорена промяната наградил не бе съществото с признание, със отплата,
подминал го бе на път за нестигнат прогреса в далечината,
quasi държал го бе далеч от медала на суетата.
Така днешен денят отново изправи на земното време своя стената:
прибрах картините, разместих книжата
да закова гвоздея на полувека си скромен, невзрачен...
А бе ли незавършена скица душата?
Погледът – без улов живот ли, по смисъл безбрачен?...
Прерових в сандъка и на лета отлетели гнездата,
свити от нестройни химери, неродени, безформени цели;
поех затрупани епистоларни неволи, засушили земята;
прелистих нечетени стихове, наместих разлъч‘ни предели,
...а негде по юг-а пориви бели за прелет переха черни ятата.
В кръга денонощие скупчих разпиляна съдбата,
стъкмих камерен, тих мизансцен,
да утоля в него точката жива с усета за светлината,
– желание, с риск нищожен процент –
от нея „материя да обрасне“ или "личностен лик" през трънливия плет;
да посегна към лекотата – уви, не-мой отличителен еполет! –
да я чуя свенлива да благодари с форма, художество, порив, ответ...
И ето, за тържеството семейно запазила бях единствен билет,
та, в спектакъла – безоблачен, злачен, рожден –
да обикна живота, да въздъхна надежда, да погледна с възхита напред.
