Представи си:
Две къщи-сестри една срещу друга строени:
Едната, макар в епохата нова влязла стъкмена,
в моето-твоето днес руши се, умира, от обитател и грижа лишена,
на другата – и тя на същата гара свалена –
живота времето не отнема.
История истинска, със светло начало –
"пасо добле" апломб, големи надежди – в поток нескончаем,
но с епилог – подкана на пъстър кълвач ли, на вечерня клепало,
– послеслов, угаснал в погледа къс на минувача отчаян.
Изниква, следосвобожденска, квази-картината някога спомнена…
За симбиозата – диалог, оживен в граждански пориви:
Как да покажем себе си повече заедно, далече от болката Балкани и Проливи?…
Вдигнати чаши за прощъпулник на идеология на огледана в себе си формата…
И ето, насрещни, две къщи в шпалир „Скобелев“ подравнили,
в симетрия – скрита идея за колонада – лице в лице откроили;
гърдите, изпънали с дъх равноделен парадни мундири,
за еднообразие, общ ритъм тухла връз тухла огледално редили,
две стройни фасади, еднотипни мансарди
прозорец в прозореца очите събрали...
Каква суматоха, радости-сълзи разделяли някога сродените къщи?
...Наследник не зная.
Но двете здания, открили се с копия точни на дните им същи,
виждам ги днес, неравноделно да дишат във и извън обичая.
Странност чудата, нелепа, даже нередна
наежи у мене гледка с въпроса: „кому ли потребна?“:
отдясно в сграда, нарядна, потока от хора пиво да сбира;
отляво, другата – красива все още, но празна – стои, наблюдава, а отвътре животът напира.
Вървя ли, поспра ли на оживен булеварда,
прозирам отбранителна сила в тила у едната
– тази, заслужила на предприемачи ариергарда,
а в другата – латерален сценария, отхвърлен в разплата.
Тук представата спира и в изгладен „диспозитива“ (Дж. Агамбен) опира:
А диспозитивът – в мрежа уредби-сгради-мерки-закони – carpe diem се разкри
и къщите-сестри, по необходимост, в примка поведенческа съши,
единната архитектура паметно разцепи и на две вселени раздели –
две субстанции ли, същества – на "съдбата" срещу "позитивността" искри.
Едната къща – запусната, смалена, но покаяла се, одушевена;
другата – "без собственото отрицание" възстановена,
по адреса нишов 'съществена.
Първата, последния тютюн навила – в ръцете празна табакера –
съдбата си прозира;
втората, игра срещу илюзиите приютила, "да подсигури езика и маниера",
хората прибира във утробата си тухли-вар и диша жива,
без ежедневното противоборство със диспозитива.
