Bo Nan Za – късометражен филм за ценители

Bo Nan Za (2024). Късометражен филм на Андрей Гетов. Фрагментарен по структура. Постройка на концепти в обща естетическа рамка.

Финалната картина.

Възпоменателна.

Като след единствен изстрел в безмълвната прерийна пустош – решаващ, безпрекословен:

Слънце – „изпроводено“ току пред морния му заник, което с благост и мир обема погледа на „изпращача“. Поглъщам житния, зряложълт, но и бледен цвят на огнената сърцевина. Перпетуумът на веещи спомени люлки разсича целостта й в движещи се щрихи. С носталгия – която ръждивият рефрен на триещото се в печален такт желязо навива – люлките изпращат неразлъчни мисли към безкрая. Взирам се в слънцето, а погледът ми се се връща обратно. Денят замира като в дрямка. По сплитки от клони листата на сезона са в трепет и редят отвисоко безмълвни напеви. Лек вятър тръска от тях благодарност и утеха. Окрупнено, слънцето влече навътре с оттеглящите се лъчи и в него очите не спират да се люлеят. Тишина, която птиците разнасят във ведрия си глъч.

Текстът е във всяка картина от филма. Без сюжет:

• В кадър преживелия поглед на Мурджо, бездомния пес. Скрит зад ъгъл, той е долепил тяло о земята, а очите му шарят в проекция на привлеченото му обоняние.
• По повърхност, напомняща дъното на изоставен олимпийски басейн, човек пренарежда стари автомобилни гуми „по примера на“ играта Го. А човекът е всеки мета-модерен каубой сред запустение.
• Няколко случайни кучета опитомено заемат места насред „синайска“ пустиня, обединени около „крайъгълен“ камък, взет на фокус.
• Възрастна жена мимически „снове“ по лицето си нишка на надежда в очакване на някого или на нещо. Крачи, обгрижена. Приближава се анфас. Отдалечава се в гръб. По пладне чакането се уплътнява неимоверно.
• Лудешко вихрене на момче колоездач, което улицата е научила да овладява беса на спиците в ловък дрифт. И тук стоп кадърът е изпепелен в очестения пулс на спечелената над-момчешка въздишка, а катранените му ресници, премрежени, се отпускат да я изпратят като на забавен каданс.
• Той носи, те носят. Всеки своето бреме. Бремето се е превърнало в изхврълена, непотребна, празна от съдържание, но не и от смисъл за носещия, вещ. Той, който мога да съм и аз, е „взел на кръста си“ фактурата – като предмет с форма, тегло, маса, обем и значение (приложимост) – и с него съзерцава (по видело и в тъмата) хоризонта на душата си дете.
• Мъж е седнал на ръба на каменния зид на канал на река; натопил е в него запретнати над прасците колене. Водата се носи, а човекът пропуска през голите си нозе мълвата на течението. Ризата му оранжевее. По-късно каубоят го вижда, отпуснал се, в обеден сън и оставя над главата му парче от своя хляб. В друг кадър мъжът се е облегнал небрежно на луксозен бял автомобил – позира безучастно от страната на водача . Ризата му, с цвета на осмелил се мъж, още повече оранжевее. А непосредствено преди това, под напичащото слънце същият бял автомобил спира и измества от кадър фигурата на бездомно бяло куче, озовало се на мястото. Автомобилът погълна кучето и така отне от „фактическата форма на уловеното време“. Затова в следващ кадър каубоят спасява на гръб човека с оранжевата риза; носи го безжизнен натам, накъдето. Той „извайва [допълнително] време“, като прави „фактическия опит [на зрителя] много по-продължителен“ (по А.Тарковски).
• Дама в черно, в стил а-ла Мери Попинз, също е вплетена в тъгата на филма. Тя пълни търпеливо, „от пусто в празно“ камъни с пясък и следи с поглед стичашата се песекливо-камениста струя. Аналогично, прелива от чаша в чаша вода и впива поглед в източената й струя . Жената изпуска едната чаша. Чашата се чупи. Зрителят „чува“ [не вижда] чашата, разбита на парчета. Той сякаш вече е узнал, че това ще се случи: „Нищо необичайно!“
• И други, и други.

В отделни картини познавах нещо свое, което и други зрители бяха намерили посвоему. Така отпосле гълтах послевкуса, че сме квит със запечатаните смисли на филма.

Теглото на живота

Товар, който човекът носи [както кръста си], с цената да се добере, да стигне не е определено къде, но е определено защо. Подсказваше го играта с архетипи. Изнурен в зрелостта си мъж, е разгърнат в своята действеност. В ума си пресмята, строи, опредметява безплътни идеи. Той е в непрекъснат вървеж, в който мисълта му го изпреварва и му дава посока. И все пак изнурението го възправя до предела на силите му, когато мъдро опира чело и притваря очи в разядена от времето скала (стена). Душата му – в образа на русокосо дете в снежнобяла рокля – оглушително реве [така както, когато се чувства изгубено, занчи изоставено]. Мъжът го вдига пред себе си, опитва се да погледне в мокрите му очи, аха да го прегърне и утеши, но детето се извърта и се дере безутешно дотам, че погледът на мъжа издава в сдържана гримаса как отвътре го посича „вледеняващ“ огън. Много от героите на Bo Nan Za носят и пренасят изхвърлени и непотребни вещи. Но те самите не са празни и изхабени поради това от пътя си. Те, изобличени, го изобличават.

Съзиданието

Mъжът. Отдал се е на идея, която е заобичал. Тя преминава през ума, ръцете и сърцето му. С трепет. Досущ детска игра, в която скаутски свърза елементи в общ нужен предмет. Едновременно с него, душата му [в образа на детето] играе. Кадърът се прехвърля към детето, което разиграва същото с първите хванати предмети, които образуват негова фигура. Мъжът е в мир и в единение с душата си [той е огледан в детето].

Надеждата

Жена на възраст – друг архетип. В силите си. Чака някого, обгрижена. Снове тихо – ту с лице, ту с гръб към мен, зрителя. Чакам с нея. Лицето й отразява надеждата: „ще дойде, затова съм“. Тя е тази, която има да утеши плачещото русокосо момиченце… В пряк и в преносен смисъл.

P.S. Дълги години ме блъскаше назад идеята за фрагментарното, а именно посоката му да отказва целостта, пълнотата. За мен то бе (и все още тлее като такова) незавършеност или отказ от завършеност, която може да прерасне във воля за обезличаване. Изразът му - раздиране на платното преди портретът да бъде започнат. Фрагментарното си позволява да е вън от контекст - обвързването с предходни и произтичащи смисли за него е бунт и отказ от наследие (встрани от унаследяването). С фрагментарното може да се постигне подмяна. То може да ограби идеята за системност заради недостатъците й и така да окуражи холистичния подход.

Но колкото повече разширявам мисълта си така, толкова повече бягам от дефницията за фрагментарно и ограничавам идеята за него. Защото фрагментарното не отнема мистичното на образа. Целостта може да си остане неясна по очертания. Но пък може да се изправи със спомена за непокътнатото аязмо [когато постигането на завършеност клони към безкрайност, без да означава цикличност]. Целостта не обвързва със сюжет, но търси откровение. В този смисъл, фрагментът би могъл да е част от процес, от път на съзидание. Защо не и път към оформянето на личността.