Ако светът около нас е „текст, който четем“, колко повече той е и мелодика в цвят, танц, етюд, всяка от които иска да бъде съпреживявана поотделно. И ако по тези топоси спусна обща допирателна, вдъхновена от изменчивостта на формите от звуци във „Водата ме приспива“ на Ю. Ценова, бих я нарекла звукоподражателна допирателна. Тогава и звукът, извлечен и преодолян от очите, които го „четат“, бива въвеждан в поетика, музика, хореография, живопис.
Прекрасната концертна вечер на ранния октомври, приютена от Софийската градска художествена галерия, разгърна няколко съвременни композиции на Юлия Ценова и Фредерик Ржевски. Разсичането на картините, създадени от Юлия Ценова в звуци, бе развързало музикантското съпреживяване по внушения и звукоформи. Изпълнителите разтегляха звука в посоки колкото центробежни и дифузни, толкова и центростремителни, за да могат „очите и ушите ни да се захранят оттам, откъдето произхождат мечтите“ („Носталгия“, 1983, А. Тарковский). Опознали душите на инструментите си, те предаваха дословно композиторските стремежи, за да ни сближат тактилно с музикалния текст. Чувството за телесен допир със звука живо и трепетно внасяха ударните и перкусионните инструменти на Доротея Димитрова; пулсацията и обемът уплътняваше пианото на Инес Симеонова; другата необятност бяха шеметните струни на цигулката на Дора Димитрова и на виолончелото на Теодора Атанасова; а дивното дихание съпровождаха флейтата на Мартин Павлов и кларинетът на Мартин Илиев. Освен музикално-визулана хармония, всички те извикваха и привнесени реплики и влизаха в интонирани роли. Поредицата от звуци в приказката „Седмата врата“, сляла се във фрагменти от срещани по път мелодии и преживявания, бе отминавана или изпращана в заглушената далечина. А самата седма врата „затвори“ сдържаният смях (chackling) на несобствено-пряката реч.
Сплитащ интонационен и смислов слой между двете композиции на Юлия Ценова бе The Pocket Symphony от Фредерик Ржевски. Тя бе тяхното потвърждение в избора на изразност, напомнящ футуристична красота на бързината, който ни прикова със стремителен завършек в единен инструментален вик „към“ и „заради“.
Завихрянето на Ржевски бе представено и интерактивно с неговата „Les Moutons des Panurge“. На случаен принцип на публиката бяха раздадени перкусионни инструменти. (Загледах се във възрастен мъж от азиатски произход от предните редове. Той предпазливо оглеждаше формата на инструмента и „разчиташе“ характера на звука.) Произведението се завъртя и публиката се впи в благозвучното му ритмуване. Темпото занавива около себе си повече и повече ентусиасти без инструменти, които потропваха или припляскваха съучастнически все по-бързо и по-силно до момента, когато трябваше да бъде потърсен края на всеобщата приповдигнатост. Един по един, без да спират да свирят, изпълнителите напускаха сцената с инструментите си, или обратното, инструментите се изнизваха издайнически, изпращайки музикантите зад завесата. Увлечена, единствена Ines Simeonova не се откъсваше от пианото и продължаваше играта на „звукови“ перли, докато „течението“ не я издърпа за ръката и не я прибра, а публиката останахме, режисирани в асиметричен мизансцен.