Лулу е лирична миниатюра за порастването на човека. Достатъчно е да той да пожелае да полети, „да размаха ръкави и криле да направи“…
Лу е малко симпатично момиче, което те кани в своя вътрешен свят на безграничност и безвремие. „Откакто се помни тя възраст си няма”, защото „в едно е дете и голяма”. „Тя за граници нехае и в главата си безмитна се стапя в точка ситна”.
Лу вижда характера според сълзите. Взираш се в очите й, а те влажнеят, защото „плачът ни лицето създава”.
Чистосърдечна, тя пропъжда мрачните мисли и „от деня тъгата” и едва тогава „олекнала като перце сънува”, защото „на грижите си чистка прави” и слага вълшебни очила, които смаляват сърдитковците.
Лулу издава тайната на мечтите. Тя мечтае бавно, защото „ако измечтае всичко през нощта, току-виж е стара още сутринта“.
Лу е истинска, защото подслонява „застрашените видове”: „свян, чудатост, скромност, вяра“.
Лу държи на верните приятели – „компания тъжни, но диви китари”, защото, припявайки някой забравен рефрен, тя запазва в носталгията „гласа си уверен”.
Лулу сама си пожелава малко, но достойни врагове, за да „преплува собствените бездни”.
Лу те убеждава да тренираш доброта. Тя е фъстък, който „вдига тежестите чужди”, защото „ден не я ли упражняваш, добротата залинява”.
Лулу подрежда своя свят с въпроси. Тя се влюбва в професора по разхвърлените вещи, който „го преследва все нов въпрос и вечно разглобява нещо”. И на теб подредения, принципния, систематичния не ти остава друго, освен да разпуснеш възела на вратовръзката и „да обърнеш бинокъла”, защото чрез „хаоса навред означава, че „всичко е наред””.
Е, да! Лулу „обича по свой начин”. Тя се захваща да подстриже съседа – „стар бръшлян, който в отговор й праща няколко врабеца блян“. Затова Лулу ходи на частни уроци при една къпина, която „учи, че който е бодил, има остър вид, но по душа е мил”.
Лу се окрилява със силата на думите. Още повече тя търси скритите значения, защото „като думите и ние сме едно, а друго крием”. Тя се ръкостиска с думите, засричвайки ги като мъничко дете. Приисква й се да забрави гладко да чете, защото „в гордостта си гладките умения пропускат толкова значения”.
И все пак Лулу се впусква да живее на дела; тя се учи да мълчи: защото „думите изпъкват, щом умеят и да млъкват”.
Лу е пълнокръвна метафора на ценността да бъдеш истински и неподправен. Лу винаги „търси ятото летни птици да довеят лято в зимните редици” и затова тя (самата) размахва ръкави криле да направи”. Или тя живее заради лятото на „състоянието на духа”, който съзнателно търси чрез детскостта на поривите.
„Лулу” е забележителен дебют на Петя Кокудева.
Ах, тази Лулу!