Бокала й в длани брулени леко обгръщам,
обгръщам
и с нежност на колосана, в плът коприна, една
вае кривините ми бледи – ръка във ръка;
пълни ополодено,
на живота линията крехка, раздвоена,
стича кадифените нишки по охладената вече стена, напоена.
Тихите винени сълзи на розата зряла поглъщам,
поглъщам.
Следвам пулса жив да тича по стъблото.
Рея пръсти из разпуснатия къдрав, дългокос листак.
На розата къпана тялото жадно възправям във кротост –
жива искам я да ме обема в ярък по душа аншлаг.
И пак.
И пак.
Зрее розовият цвят – красив и повече щастлив,
във вазата, стъкмен, върти безмензурно шансон пенлив:
дa диша благодушно – чувам ритъма звънлив;
да пълни натюрморта с думи светли, по речитатив;
да се отпуска във plie – подсичам на стъблото края му бодлив;
в точки по окръжност скрита ме завръща в мизансцен, раздвижен и несив,
раздвижен и несив.
Дълго точила се и растяла –
измолена под ударите на клепало –
венчана в оранжерия – пределна, защитена – срещу незнайно кой,
за хубав повод свой,
цвете-роза, пристанала нарядно, не в саксия – в цвят рязан, в строен бой,
настанява се изящно в стая многолика,
да събира погледи банални и самотни – някои престроени във клика –
да изпише хубостта във тях, щото да са си прилика;
да са си прилика.
Имам я и аз до мен, за мен –
в букет от свои постига ме различна;
облича ме с финес по кройката си лична,
поглед в поглед, ден за ден...
Така растеше розата във мен,
събирайки вселената в мига, чудесна,
възкресна;
принадлежа свободно аз на нея –
неотдадена и грешна,
но вежлива;
а тя от мен – частица от поетиката omnia mea... –
моли се една, свенлива;
една, свенлива.
И подрязвам любовно снага й възторжена,
– дръжката дълга е нейната класа и мит –
тъй, за да пазя по-дълго на тялото нейно коприната,
отнемам красивото, без да жигосвам го с на годините ръжена,
– свалям трънливия щит,
и да удължа живота на нея, любимата:
на главицата,
клюмнала жадно и нежно, с водица вдигам брадицата;
вдигам брадицата.
И ето деня, когато свива се тя и прибира.
Съхне жизненост блага.
Линее хубост без влага.
В скулптурата листна да пази яркия щрих, таи се обуздана ли, дива –
дала в искра обич душата си млада –
спуска було прощално в цвят черно-червен, с кант бакелит;
а с него бокала й винен, единствен оставям до дъно недопит;
оставям недопит.
„…Блажен, кто праздник жизни рано
Оставил, не допив до дна
Бокала полного вина,
Кто не дочел ее романа
И вдруг умел расстаться с ним,
Как я с Онегиным моим.“Пушкин, А.С. Евгений Онегин, 1833 г.
