Бокала й в длани брулени леко обгръщам,
обгръщам
и с нежност на колосана, в плът коприна, една
вае кривините ми бледи – ръка във ръка;
пълни ополодено,
на живота линията крехка, раздвоена,
стича кадифените нишки по охладената вече стена, напоена.
И тихите винени сълзи на розата зряла поглъщам,
поглъщам.
***
Следвам пулса жив да тича по стъблото.
Рея пръсти из разпуснатия къдрав, дългокос листак.
На розата къпана тялото жадно възправям във кротост –
жива искам я да ме обема в ярък по душа аншлаг.
И пак.
И пак.
***
Зрее розовият цвят – красив и повече щастлив,
във вазата, стъкмен, върти безмензурно шансон пенлив:
дa диша благодушно – чувам ритъма звънлив;
да пълни натюрморта с думи светли, по речитатив;
да се отпуска във plie – подсичам на стъблото края му бодлив;
в точки по окръжност скрита ме завръща в мизансцен, раздвижен и несив,
раздвижен и несив.
***
Дълго точила се и растяла –
измолена под ударите на клепало –
венчана в оранжерия – пределна, защитена – срещу незнайно кой,
за хубав повод свой,
цвете-роза, пристанала нарядно, не в саксия – в цвят рязан, в строен бой,
настанява се изящно в стая многолика,
да събира погледи банални и самотни – някои престроени във клика –
да изпише хубостта във тях, щото да са си прилика;
да са си прилика.
***
Имам я и аз до мен, за мен –
в букет от свои постига ме различна;
облича ме с финес по кройката си лична,
поглед в поглед, ден за ден…
Така растеше розата във мен,
събирайки вселената в мига, чудесна,
възкресна;
принадлежа свободно аз на нея –
неотдадена и грешна,
но вежлива;
а тя от мен – частица от поетиката omnia mea… –
моли се една, свенлива;
една, свенлива.
***
И подрязвам любовно снага й възторжена,
– дръжката дълга е нейната класа и мит –
тъй, за да пазя по-дълго на тялото нейно коприната,
отнемам красивото, без да жигосвам го с на годините ръжена,
– свалям трънливия щит,
и да удължа живота на нея, любимата:
на главицата,
клюмнала жадно и нежно, с водица вдигам брадицата;
вдигам брадицата.
***
И ето деня, когато свива се тя и прибира.
Съхне жизненост блага.
Линее хубост без влага.
В скулптурата листна да пази яркия щрих, таи се обуздана ли, дива –
дала в искра обич душата си млада –
спуска було прощално в цвят черно-червен, с кант бакелит;
а с него бокала й винен, единствен оставям до дъно недопит;
оставям недопит.
„…Блажен, кто праздник жизни рано
Оставил, не допив до дна
Бокала полного вина,
Кто не дочел ее романа
И вдруг умел расстаться с ним,
Как я с Онегиным моим.“Пушкин, А.С. Евгений Онегин, 1833 г.
