любима роза

Бокала й с длани брулени леко обгръщам

и с нежност на колосана в плът коприна, една

вае кривините ми бледи – ръка върху ръка;

пълни ополодено,

на живота линията крехка, раздвоена,

стича кадифените нишки по охладената вече стена, напоена.

И тихите винени сълзи на розата зряла поглъщам,

поглъщам.

***

Следвам пулса жив да тича по стъблото.

Рея пръсти из разпуснатия дългокос листак.

На розата къпана тялото жадно възправям във кротост –

жива искам я да ме обема в ярък по душа аншлаг.

И пак.

И пак.

***

Зрее розовият цвят – красив и повече щастлив,

във вазата, стъкмен, върти безмензурно шансон пенлив:

дa диша благодушно – чувам ритъма звънлив;

да пълни натюрморта с думи светли по речитатив;

да се отпуска във plie – подсичам на стъблото края му бодлив;

в точки по окръжност скрита ме завръща в мизансцен раздвижен и несив –

ме завръща в мизансцен несив.

***

Дълго точила се и растяла –

измолена под ударите на клепало, –

венчана в оранжерия – пределна, защитена – срещу незнайно кой,

за хубав повод свой,

цвете-роза, пристанала нарядно, не в саксия – в цвят рязан, в строен бой,

настанява се изящно в стая многолика,

да събира погледи банални и самотни – някои във клика –

да изпише хубостта във тях, щото да са си прилика;

да са си прилика.

***

Имам я и аз до мен, за мен –

в букет от свои постига ме различна;

облича ме с финес по кройката си лична,

поглед в поглед, ден за ден…

Така растеше розата във мен,

събирайки вселената в мига, чудесна,

възкресна;

принадлежа свободно аз на нея –

грешна, но вежлива;

а тя от мен – частица от поетиката omnia mea… –

моли се една, свенлива;

една, свенлива.

***

Подрязвам на розата снагата възторжена,

–  дръжката дълга е нейната класа и мит –

от на тялото нейно, коприната

отнемам красивото, без да дамгосвам го с на годините ръжена

– свалям трънливия щит,

но да удължа живота на нея, любимата:

на главицата,

– с водица –

клюмнала жадна, вдигам брадицата;

клюмнала нежно, вдигам брадицата.

***

И ето мига, когато свива се тя и прибира.

Съхне жизненост блага.

Линее хубост без влага.

В скулптурата листна да пази яркия щрих, таи се обуздана ли, дива… –

отдала в искра обич душата си млада –

спуска було прощално – в цвят черно-червен, с кант бакелит;

а с него бокала й винен до дъно свято оставям единствен, недопит;

оставям недопит.

„…Блажен, кто праздник жизни рано
Оставил, не допив до дна
Бокала полного вина,
Кто не дочел ее романа
И вдруг умел расстаться с ним,
Как я с Онегиным моим.“

Пушкин, А.С. Евгений Онегин, 1833 г.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Свързани публикации

Започнете да пишете термина, по който желаете да направите търсене, и натиснете Enter. Натиснете ESC за отказ.

Нагоре