Врабчето в прозорец затворен простора удари безгласно,
первазът студен пое въртенето бясно.
То замря, прие погалване детско... и литна без памет, обратно и спешно.
С трохици дотичах – късно бе вече – празна, посявах перваза да го чакам утешно.
Времето сдружи се с надеждата в благост смълчана,
зачака с рибаря, заложил блесната-покана,
трохите броеше надлежно и в свян,
в закуската есен будеше дните, прегърнали малката птичка във блян.
По пладне валма, намотани лятото, доби товареше зимният пристан
– прибираше времето на дните светлия дял –
та в нощи, пораснали, резливи ли, меки первазът – сервиран, постлан,
да е заслон за врабчето, за самотника – сал.
И ето я свраката кацна да грабне от лептата хляб,
крадливо впусна крилете, събрани във тяло, без гняв,
в блюдото мигом клюна забоде, стрелна го да закълве,
но срещна ми погледа в стаята вътре да чака – "на отсрещния бряг".
...Тръгна отнесено, остави купа разреден и всичко друго, както си бе.
