Таралеж

Свит жумеше на паважа леден,
в кълбо бодливо свиваше сърце и ум –
топка жива ли, гнездо на лястовица заземено?  – 
душа и мисъл бе обгърнал, слети – да заглуши плода от шум.

Тревогата разхвърлих през огласени трепкащите устни – 
да го разбудя исках да се скрие, да се прибере – 
конвулсия недоверчивост по него плисна се безшумно,
камък и тъма в конвоя свой го спряха себе си да предаде.

Ръката доближих, погалих четината остра и горчива,
нижех в тънки речи малки съпричастни думи – от звезди заря, 
от върховете тръни нежността събирах
и с доверието неведомо, насрещно обич сладка ме обля:

"Срещу хладен мрака вместо теб ще тръгна1, обещавам, 
насред устието на твой предела2 скришом ще се обявя,
името ти ще извикам срещу насипите неизказано и премълчано2,
идентична и съзвучна ще те призова."