Разтваряше се в слабостта си
и олекваше със полъха на есенния листопад,
на забвение значимости предаваше, духа си –
с жадни истини товареше съня си;
обточваше уединената пътека със безволие и хлад,
вън горещия, находчив град.
Спомен откъм северния Черномор насам-натам сновеше:
с устни неувереност допираше без допир на образа страните,
надежди безнадеждни пълнеше от изгрева през стоплени лъчите,
с тяло вятъра безпаметен запаметила беше,
и, в негов вихъра отвесен,
близък хоризонтът пишеше – а бе далечен.
Като жалостива Мелпомена, достойно маската свалила,
понасяше на меч замаха над собствено прободено сърцето
и пилееше праха на любовта в морето;
а свободата „да мечтае обич“ в скромни редове записа,
апостил положи хитроумно – публиката слиса –
срещу времето неумолимо запази вярност в чекмеджето.
