Обичам личния поздрав: на някого да подариш стих или да сглобиш хрумки в текст. За това, освен отношение и време, ми е нужна и непосредственост. А тя може да бъде неуловима.
За рождения ден на майка ми сплетох за нея някои фрази така:
Колко прави?
Ако търсим сбора на две събираеми, които обаче, събрани, представляват „фантазиен бином“, идеята за прибавянето или за еднозначността може да заблуди мисловния ни ветропоказател. Напълно възможно е глъбинното у нас, като решаващи, да си послужи с бинома за инсценировка на собствените ни драми.
Знаменателни кадри от „Белите нощи на пощальона Алексей Тряпицин“
За мен всеки кадър от филма е живописна картина, наситена с контекстуално преживяване, с присъща историчност. Търсеното и постигнато „натрупване“ ме привежда в дълбоко чувство на красота, независимо че тук тя е в образа на трагедия.
Белите нощи или без-нощите на пощальона Алексей Тряпицин
За да преживееш филма, трябва да спреш времето – за себе си. И това ти трябва, за да си създадеш безвремие, в което да се гмурнеш надълбоко и да съзерцаваш човещината.
„Човекът, който обичаше…“ да обича
Приятелка от квартала, с която освен за децата, разговаряме и за книги, ми даде да чета „Човекът, който обичаше кучетата“ – излишно е да споменавам – в свободното време. Когато видях обема на книгата, си казах, че това не може да бъде за друго, освен за да скандализираме момента.